Йорданка Христова на 70: Изпращам тъжна година! ИНТЕРВЮ

Кой би могъл да повярва, че изпълнителката на десетки естрадни шлагери, любимката на кубинския диктатор Фидел Кастро, вечно усмихнатата Йорданка Христова има зад гърба си цели 7 десетилетия? Навръх 10 септември Данчето, както всички я наричат, ще отбележи своя пореден рожден ден. Атрактивната брюнетка никога не е крила годините си – родена е през 1943 г. в София.

През 1966-а печели първа награда на първия „Златен Орфей“ с песента „Делфините“, като се класира дори пред Лили Иванова. Следва поредица от хитове, сред които е „Песен моя, обич моя“, „Ще продължавам да пея“ и десетки други. Малцина знаят, че Данчето Христова е братовчедка с Катя от „Ритон“, с вечната седесарка Екатерина Михайлова и легендарния – футболист на всички времена Георги Аспарухов – Гунди.

– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Пожелавам си да не се стигне до избухването на Трета световна война. За себе си пожелавам предимно здраве. Разбира се, имам и други желания. На 10 октомври ми предстои голям концерт в НДК. Ще ми се денят да се превърне в празник за мен и моите почитатели. Искам албумът ми да им се харесва. Кръстила съм го „Влюбена в живота“.

– Каква беше изминалата година за вас?
– Определям я като тъжна. Мисля, че и идните години ще ми бъдат тъжни, защото с времето почнах да се разделям с любимите си хора, но това е от една страна. От друга – направих няколко успешни концерта в Америка, в Мексико. Изминалите 12 месеца бяха такива, каквито си ги правех аз. В живота малко неща се случват хаотично. Човек, както си планира нещата, така си ги изживява.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който бихте желали да ни разкажете?
– Оу, толкова много рождени дни имам зад гърба си. Вероятно любимите ми рождени дни са няколко. Мисля, че догодина ще изживея най-хубавия си рожден ден, защото за първи път ще бъде организиран от друг човек, а не от мен. Подготовката започна отсега и предусещам, че ще ми хареса много, че ще дойдат стари и верни приятели. Харесват ми елементите на този вид празник. Примерно миналата година ми се обадиха по телефона и ми изпяха на четири гласа „Хепи бърдей“ Васил Найденов, Васко Петров, Руми и Снежка, беквокалите на Васко. Беше фантастично. Преди години получих като подарък уникална картичка.

Беше с размери 50 на 70 сантиметра. Пристигна от чужбина. Един от хората, които я бяха подписали и изпращаха пожелания към мен, бе Милчо Левиев.

– Какво е отношението ви към подаръците?
– Нямам отношение към подаръците. Дори бих казала, че на мен ми е по-приятно да правя подаръци, отколкото да получавам. Чувствам се неудобно, когато получа някакъв тенденциозно голям дар. Подаръците са нещо специално. Аз съм имала всичко още в началото на моята кариера. И понеже нищо не ми е липсвало, съм се старала да подарявам хубави неща на близки и приятели. Подаряването вече ми е навик.

– Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
– Най-хубавите момента са два. Те са свързани с раждането на децата ми -това са датите 18 октомври и 24 март, няма да споменавам коя година са. А лошите моменти са много и продължават да се множат. Те са свързани със загубата на близки до сърцето ми хора. Миналата година си отиде моят духовен брат и колега – Боян Иванов, а аз още не мога да повярвам, че го няма. Много ми липсва.

– Като човек, който много е преживял, бихте ли казали, че времето лекува всичко, че с него отминава и болката?
– Няма начин болката да мине. Тя остава вечна. Просто трябва да свикнем, да живеем без този, когото сме загубили. И това е най-трудното. Може да си мислиш за него и го правиш, улавяш се в това. Може дори да си говориш с него – мислено, това също е вид комуникация, която те спасява от ужаса. Трудно е да преживееш някой, който е оставил диря в твоя живот. Просто дните си текат по същи начин, но ти живееш и знаеш, че еди-кой си го няма в материалния свят. Има хора, които завинаги ще отекват в душата и съзнанието ми, не е възможно да ги забравя. Нито да ги махна от спомените си, от мислите си. Мисля, че това не е човешко. Просто трябва да ти стане нещо в мозъка, да откачиш, за да забравиш. Да свикнеш, да живееш без близък човек – един от най-трудните уроци в живота. Но аз се опитвам да гледам философски на нещата и зная, че единственото сигурно нещо е смъртта, просто идва ден, в който си отиваме. И трябва да приемаме този факт. Мъката си е мъка.

– Вярвате ли в съдбата, в това, че всеки има своята мисия?
– Вярвам, че няма случайности, че ние сами провокираме, предизвикваме, а може би и вътрешно сами предизвикваме събитията, които ни се случват. Така или иначе следваме един път, който трябва да извървим.

Това е пътят, който съдбата ни е предначертала. Нямам много доказателства за тази си теза, но мисля, че натам отиват нещата.

-.Доверявате ли се на предсказанията на звездите, на астрологията?
– Да, не случайно астрологията е толкова древна наука, колкото и света. Тя не допуска шарлатанството, за разлика от картите. Небесните тела и тяхното движение оказват влияние на всички и на всичко. Вземете за пример пълнолунието, което се отразява на човешкия организъм. Вярвам и на нумерологията, не случайно Питагор се е занимавал с нея. Убедена съм, че смисълът на числата е да ни помогнат в разрешаването на една или друга житейска ситуация. Всяко число излъчва определена енергия. Всяка буква от името – също. За мен е много важен часът на раждане на определен човек. Това показва много за съдбата му, за това как ще премине животът му. Един добър астролог винаги може да насочи лю-бопитният човек накъде се развива, кога да пътува, кога да пише, да твори.

– Любима книга?
– Любимата ми книга е тази, която прочетох за първи път, когато бях на 13 години. Това е „Отнесени от вихъра“. На по-късен етап прочетох „Малкият принц“, която също ми е любима. После прочетох и други уникални книжки, в които намерих страхотна житейска философия.

– Любимо ястие?
– Всички плодове и зеленчуци. Харесвам салатите и морските дарове. Любим ми е октоподът на плоча.

– Любим парфюм?
– Последните няколко години залагам на „Палома Пикасо“.

– Притеснявате ли се от старостта?
– Не. Единственото нещо, което ми прави впечатление, е, че с годините хващаме и се движим с някакъв високоскоростен влак. Примерно до 20 може да се каже, че нищо не се случва, към 30 нещата се раздвижват, на 40 вече си преживял доста хубави моменти, но след 50 времето лети и не усещаш, че вече ставаш на 60. Докато се обърнеш, седмицата се е изнизала, станало е петък, събота, неделя. Затова човек трябва да си намира разни дребни неща, на които да се радва и които да му доставят хубава емоция, за да не минава ежедневието му покрай него.

– Как виждате себе си след 10, а защо не и след 20 години?
– Как да се виждам?! Витална както сега, енергична, все същата. Ще продължавам да радвам близките си хора със своето присъствие, ще смогна да обиколя всички екзотични кътчета на страната, които до момента не съм успяла да посетя. Искрено се надявам да имам някое и друго внуче. Но всичко е божия работа. Този от горе каквото каже, това ще стане.

ВИЖ ВИДЕОТО: