Калин Терзийски е сред най-продаваните и харесвани писатели от новата вълна в българската литература. Големият му пробив идва през 2010 г. с разгонващо откровения роман „Алкохол“, в който започва изповедта му, неприключила и до ден днешен. Преди да стане писател, Калин Терзийски работи като психиатър в Държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в Курило. Днес вече е автор на 10 книги, като съвсем скоро ще излезе най-новият му роман – „Любовта на 45-годишния мъж“.
– Господин Терзийски, докъде стигнахте с новата си книга – „Любовта на 45-годишния мъж“?
– Току що я завърших окончателно. По-скоро моят редактор – Мира Баджева, получи последната ми редакция и му придава завършен вид. Вълнуващо е. Главният герой за първи път не съм аз като цялост, и все пак това е една от моите личности, която би се държала така. Много е освобождаващо, защото това е само един от твоите образи и можеш да го натовариш с неща, които на самия теб не ти харесват. Няма мисъл, която да не е моя, но това като цяло си е друга личност.
Той е човек на изкуството, който вдига революция срещу традиционните представи за любовта.
Той се опълчва срещу морала, на който би трябвало да е носител. Опълчва се срещу себе си и всичко това се случва във Фейсбук. Една от главите се казва „Първият човек във Фейвбук“ и в нея той размишлява кога ще се появи човек, създаден и съществуващ само и единствено във Фейсбук. Получи се странна книга според мен.
– Вие определяте ли се като комерсиален автор?
– Не знам защо беше подхваната тази тема с комерсиалността. Книгите ми наистина се продават най-много сред тези на сериозните писатели в България. Това е заради стила ми и съдържанието. Искам да докажа, че и в България със страшно много работа, упоритост и целенасочени усилия човек може да живее достойно като писател. Затова, разбира се, той не трябва да спира да се движи с бясна скорост. Едно е да пишеш преднамерено комерсиално. Съвсем различно е да пишеш за нещата, които съвестта и естетическите ти принципи повеляват, а след това да направиш всичко възможно да се продават добре. Ако човек иска да е честен писател трябва да направи така, че книгите му да се продават. Иначе или чакаш някой да те храни, или живееш от подаяния.
Тези, които са против комерсиалността, живеят с неосъзнатата презумпция, че партията, държавата или някой друг трябва да ги храни. Те са едни хрантутници, които чакат някой да се грижи за продаването на книгите им. А през това време да си стоят в позата на мрачни и некомерсиални писатели. Кой тогава ти дава парите? Най-вероятно чакаш БКП и Писателският съюз да ти уредят проблемите. Това е гнусно и недостойно. Ти трябва да си извадиш черния дроб или сърцето такива, каквито са, но и да направиш всичко възможно да ги продадеш добре.
– Вие сте си изградили имидж на писател, който не се притеснява да разкрива тъмното си минало и не бяга от медиите. Не се ли чувствате твърде разголен?
– Човек се притеснява, когато не е разголен. Когато е разголен, вече няма от какво да се притеснява.
Най-добрата защита на един човек е да няма за какво да бъде нападнат. Всички нещастници – което означава повечето хора, създавайки цели системи от лъжи, маски и условности, са адски уязвими. Напълно разкритият човек е като кристално кълбо – неуязвим.
– Не ви ли остана все пак някаква мрачна тайна?
– О, тайните непрекъснато се самозараждат. Но затова н има и тази практика на непрекъснатата изповед. Човек, живеейки в общество, се научава да отбягва това, което му носи негативи. А истината често носи негативи. Така отбягването й става условен рефлекс. Затова трябва воля непрекъснато натрупаните полуистини, лъжи и тайни да ги проветряваш със светлината на истината. Аз го правя с писане и непрекъснати интервюта.
– Успехът раздели ли ви с ваши близки и приятели?
– Да, за съжаление, с много. Не знам дали е успехът, защото какво е успехът? Промяната ми в годините от чувството за житейски провал към обратното състояние на активност и достойнство отблъсква много хора. И привлича други, но за кратко. Много по-приятно е да си общуваш с мекици, отколкото с кристално кълбо. Всеки много харесва недостатъците у другия. И аз не съм се лишил от моите, но съм се лишил от недостатъка да ги крия. Човек трябва да се възприеме, да се покаже, без да се крие, и така става силен. Това кара много хора да се уплашат и да се дърпат.
Всеки би искал да знае срамните ти тайни.
А като нямаш от какво да се срамуваш? Ставаш категоричен, рязък и доста по-взискателен. Който е взискателен към себе си, е взискателен и към другите.
– Защо не могат да пробият нашите писатели на Запад?
– Сериозен проблем за нашите писатели е, че са страхливи. Глупост и страхливост се смесват и водят до съобразяване с какво ли не.
А писателят, за да е голям, не трябва да се съобразява с нищо освен със себе си. Това е големият проблем на българската литература, изкуство и на България въобще – че сме страхливи и никакви. Само смелите хора заслужават щастие. Те няма да го постигнат само със смелост, но страхливият човек въобще е извън играта за щастието.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment