Николина Чакърдъкова: Живея без единия си бъбрек! ИНТЕРВЮ

В последните 15 години Николина Чакърдъкова се утвърди като институция във фолклора ни. Нейните спектакли винаги са много атрактивни и събират в публиката и обикновени хора, и знаменитости. Заслужава си да отбележим, че сред най-големите почитатели на певицата е дори бившият президент Георги Първанов.

В професията Николина жъне успех след успех, но в личен план преживя няколко тежки моменти. Заради здравословни проблеми тя на 3 пъти бе близо до смъртта, но и това не успя да я сломи. В момента легендарната изпълнителка работи усилено върху нов репертоар и подготвя поредния си грандиозен концерт.

– Г-жо Чакърдъкова, как я карате?
– Чувствам се добре – жива, здрава и тонизирана. Готвя се за нов спектакъл за Коледните празници. Близо 6 години не съм се появявала на голямата сцена в зала 1 на НДК с нов репертоар. Сега по цели дни творим – правим музика, танцьорите репетират. Живот и здраве в началото на декември моите почитатели ще могат да видят спектакъла.

– На 4 септември ставате на 44…
– Когато ме попитат на колко години съм, винаги казвам на 36. Там някъде съм си останала във времето – на 36 години. Не съм планирала още рождения си ден. Приоритет ми е големият концерт и новият репертоар от 50 песни, върху които работя в момента. Тази година не мисля за голямо празненство за рождения ден, може би защото не е кръгла годишнина. Живот и здраве, догодина, като стана на 45, знам какво ще направя. Сега, на 4 септември, ще е както дойде – или на работа, или със семейството ми в Гоце Делчев. Оставам на пълна импровизация – където ме завари рожденият ми ден и с когото ме завари.

– Около рождените дни човек обикновено си прави равносметка. Вие съжалявате ли за нещо?
– Почти няма за какво. Тъжно ми е само понякога, когато вечер си легна и се замисля за изпуснатите моменти с децата ми.

Осъзнавам липсата, като бяха малки нямах време да бъда с тях. Тогава правех кариера и работех за името си денонощно, пътувах много, изнасях големи концерти. Не че съм прекъсвала връзката си с тях, винаги се чувахме. Сега, когато са големи и не са при мен, съжалявам, че на младини не бях повече време с тях. Но в крайна сметка не можеш да имаш всичко на този свят. Децата ми казват да не тъгувам за пропуснатите мигове, защото са пораснали.

– Кога ви е било най-трудно в професията?
– Винаги ми е трудно. Никога не оставям просто така да мине концерт. Вече имам 5-6 големи спактакъла в зала 1 – на НДК и след всеки един от тях смятам, че той ще е последен. Мисля си, че няма да издържа още веднъж стреса, притеснението и всичко това, което изживявам преди и след големия концерт. Като мине определен период от време обаче, чувствам вътрешна потребност да го сторя отново, за пореден път да направя определена аудитория щастлива чрез моето изкуство. Въпреки че сега подготвям спектакъл, който ще е през декември, и в момента не мога да спя от терзания – дали ще го харесат хората, как ще мине. Винаги си казвам, аз ще пея и няма как на публиката да не се хареса, защото давам най-доброто от себе си, работя денонощно върху това да стигна до сърцата.

– Какво е мнението ви за попфолка?
– Доста встрани съм от това нещо. Но виждам последствията. Имам дъщеря на 22 години и ми трябваше много време, когато тя беше на 15-16, за да й обяснявам кое е добро и кое не. Като родител исках да я предпазя, та да успява да разграничава нещата. Винаги съм казвала на децата, че това, което гледат, не е реалност, че се лъжат, ако си мислят, че ще живеят лъскав живот, без да учат и да инвестират в себе си. Има родители, които не отделят нужното време на подрастващите, и сега последиците са налице. Младите хора искат веднага да станат популярни и известни, готови са на всякакви неща за лъскавия, но кух живот. Нищо на никого не се полага, всичко трябва да се заслужи. Младежите не осъзнават, че се налага много да учат, да работят, за да постигнат един ден истински резултати. Те искат на 20 години скъпи коли, хубави мъже или жени до себе си. Не съм против попфолка. За мен обаче той даде лоши последици. Тепърва ще берем плодовете на всичко, което ни заобикаляше 10-15 години.

– Бихте ли се съгласили да направите дует с попфолк изпълнител?
– Не се намирам в тази ниша. Всичко мога да пея освен попфолк. Просто няма как да ми излезе от гласните струни. Странно е, че дъщеря ми преди само това можеше. Казах й: „Ти си дете на фолклорна изпълнителка!“. Дълго време с нея се учехме да пеем български фолклор.

– Когато Вие бяхте в началото на кариерата си, попфолкът вече се радваше на завидна аудитории…
– Най-лесно е да седнеш отстрани и да мрънкаш, да укоряваш другите за твоето нещастие и неуспех.

Вместо това можеш да работиш и да направиш така, че да бъдеш забелязан, да ти научат името, да ти идват на концертите с нагласата да пеят и танцуват с теб. Тогава можеш да кажеш, че си постигнал нещо. Трябва много работа, а не да се укоряват хората. Необходимо е да знаеш какво искаш да направиш и да имаш адресат. Планирала съм си живота дори за след 5 години.

– За първи път се качвате на сцената на 14. Ако бяхте поели по друг път, с какво щяхте да се занимавате?
– Може би щях дя бъда градинарка. Обичам красивите неща.

Първото нещо, което правя, когато се прибера вкъщи, е да си окося тревата. Не позволявам на никой друг. Мога да бъда цветарка, градинарка, готвачка, чистачка. Всичко, което носи красота в този свят и оставя следа след себе, умея да го правя. Виж, ако ме затворят някъде в цех от 7 до 19 часа на работа и ме накарат да върша нещо, което не оставя следа, това не го мога. Няма да издържа. Работата, която създава красота, ми доставя удоволствие. Може би имам голям проблем, че не отделям време за почивка и все се опитвам нещо да правя. Живея в къщата на съпруга ми в Гоце Делчев, тя е на 4 етажа. Почиствам си всичките 12 стаи и това ми носи огромно удоволствие. Ако съседите не са си почистили пред къщите и там помитам. Идеята е да е красиво.

– Кой беше първият ви хонорар?
– От едно участие в Бояна, в историческия музей. Беше поканен колегата ми Володя Стоянов, но тъй като беше ангажиран, звънна на мой приятел и каза да отида аз. Пях в НИМ, но дрехите ми бяха официални и немного подходящи. Осъзнах, че трябва да си ушия костюми, които да ме отличават.

– Пели сте и по заведения. Получавали ли сте бакшиши?
– Да, получавала съм и ми беше много неудобно. След време вместо бакшиши ми подаряваха цветя. Колегата ми все казваше: „Ние какво, на рози ли ще сме тая вечер?“. Вече 15 години съм на голямата сцена и нямам участия по заведения. Изключение правят сватбите и кръщавките.

– Казвате, че хората без шапка не ви разпознават. Освен това пеете и с мъжки дрехи…
– Все още не ме разпознават хората без шапка. Когато съм навън и съм цивилна, не ме идентифицират. По гласа обаче ме познават. Преди години бях участничка в ансамбъл „Гоце Делчев“ и костюмите ни бяха носия с кърпа за главата. Започвайки самостоятелна кариера, се стреснах, че няма да имам нищо на главата. Не можех да си помисля да изляза без кърпа или цвете в косата. Идеята за шапката дойде, когато видяхме костюма ми. Шапката беше като допълващ аксесоар. Живеем в XXI век и жените носят панталон. Той ми дава мобилност на сцената, възможност да танцувам. Аз съм първата народна певица, която танцува на сцената. В началото търсих всякакви начини да представя фолклора по по-различен начин. Тогава дойде идеята да съм с панталон, за да мета да танцувам и да съм по-атрактивна, да съм близо до младото поколение. Успях да привлека вниманието и се радвам, че задържах интереса към себе си.

– Как учите танците?
– В първите години когато се учех да танцувам, дълго стоях в залата. Георги Хинов, най-добрият, хореографът с когото работя, пьрво поставяше постановката на танцьорите, а аз оставах дори през нощта да наваксвам наученото от тях. Трябваше ми много време. В началото винаги бях с изкълчени глезени от скоковете. Плачех, питах се защо го правя. А на другия ден отивах и отново започвах да тренирам.

Имам един случай с падане на сцената в Пирдоп, но там не беше по моя вина. Просто много им беше лакирано дюшемето. Лакирано и до такава степен изциклено, че не можах да стъпя на сцената. Бях със специални цървулки, които ми ушиха в родопския край, като топлинки. Паднах, станах, изтупах се, извиних се на хората и продължих с хореографията.

– Как сте със здравето?
– Добре. Поне така се чувствам. Мисля, че преборих болестта рак. Имала съм късмет. Господ ми даде шанс и това ме кара да съм силна и да мисля, че трябва да продължа да работя и да правя добро. Колкото и да беше тежка диагнозата, не беше от най-страшните. Лекарят ми казва, че моят рак е бил от хубавите. Операцията беше тежка, отстраниха ми единия бъбрек. Нямаше последици от това за мен. Сега се пазя и непрекъснато ходя на изследвания. Благодаря на Господ и на лекарите, които отстраниха всичко лошо, което беше в мен.

– Колко пъти сте били близо до смъртта?
– Три пъти. Имах перитонит, белодробна емболия и рак. Сега обичам да се шегувам, че моето съм си го взела в този живот – и хубавото, и лошото. Все си мисля, че оттук насетне ми остава повече хубаво. Най-важното е да съм здрава. Старая се да бъда положително настроена, много ангажирана, тонизирана, да не оставям време болестите да ме накачват. Винаги си казвам, че ако нещо има да се случи, то ще стане. Когато минеш през тези неща, започваш да оценяващ по друг начин живота. Въпреки че отново се нервирам за дребни неща, срамувам се от действията на други хора а не трябва. Но това съм аз.

– Докато бяхте близо до смъртта, видяхте ли прословутия черен тунел?
– Не съм изпадала в състояние да виждам тунел. При мен първо беше диагнозата рак, след това отстраняването на бъбрека. Операцията беше тежка, а след това не се знаеше дали няма да има последици. През цялото време си бях в пълно съзнание. Бях на границата, лекарят не можеше да каже какво ще стане на другия ден. Но много хора са минали през такива операции, аз не съм по-специална. Когато получих перитонита, бях на интервю в София. Отидох в столицата без никакви проблеми, но се случи. Имах късмет, че постъпих веднага в болница.

– Правили ли сте си хороскоп?
– Не, не се интересувам. Вярвам, че нещата зависят преди всичко от нас.

– Преди време сте си поставили гастрален пръстен, защото не сте успявали да се справите с килограмите…
– Да, поставиха ми го. В момента не съм с него, за което съжалявам. Като ми се спука язвата, претърпях операция. Докторите прецениха, че няма как гастралният пръстен да остане, и го извадиха. Притесняваха се от инфекция. Рискът е бил много голям. Лекарите непрекъснато повтаряха, че е важно, че съм оцеляла. Мрънках доста, съжалявах за пръстена. След време обаче и аз си казах, че най-важното е да съм жива.

– Отрази ли се липсата на гастралния пръстен върху теглото ви?
– Да, слагам едни килограми и отново водя борба. Спазвам режим на хранене.

Не ми е приятно, натъжавам се, когато качвам килограми. Нещото, което може да ме потисне, е напълняването. Качвам някой килограм и решавам, че на другият ден ще го сваля. Но не става така. Отново качвам и тонусът ми спада. Много трудно свалям килограми. На 44 години съм и самият организъм не се влияе много от диетите.

– Говореше се, че сте оставили съпруга си заради млад любовник…
– Пълни лъжи и измислици. Още съм с мъжа си и с него ще остана.

– Подобни слухове създават ли напрежение в семейството ви?
– Не, по никакъв начин. Семейното ми спокойствие никой не е в състояние да го наруши. Ако ще светът да се срути, нашите отношения си остават непокътнати. Единственото нещо, от което се притесних е, че почи-тателите ми бяха притеснени от слуховете. На концертите ми идваха с вестници, в които бе публикувана измислена информация, и ми казваха: „Нали не сте си оставили семейството?“. Тогава дъщеря ми беше танцьорка при мен. И винаги показвам. Запазената мар са панталонът и искаше да я да изтъквам, че съм й майка. Щастлив човек съм в личен план и го пожелавам на всички. Обградена съм от любящи хора и в семейството, и в работата си. Понякога си казвам, че толкова много обич около мен и за мен се дължи на факта, че съм добър човек.

– Мълвеше се също, че между вас и Лили Иванова има проблем за авторско право. Позволявали сте си да изпълнявате нейните песни „Стари мой приятелю“, „Осъдени души“…
– Отношенията ми с Лили Иванова са такива, каквито са и на целия български народ с нея. В заведение с жива музика се пее и се поръчват песни. Обичам ги песните на Лили, те са красиви и остават в историята. В НДК няма да ме видите да ги пея или пък да ги клипирам. Но не вярвам да има човек, който да не си е запявал „Детелини“ например. За мен Лили Иванова е най-голямата и велика певица. Почитател съм й, учила съм се от нея. Покланям й се до земята. За съжаление досега не съм й била на концерт, защото винаги съм имала ангажимент и аз. Но ще отида. Харесвам това, което прави Лили. Обичам и когато ме помолят някъде да пея „Стари мой приятелю“. Защо да не го направя? Тези песни трябва да се пеят.

– Обирана ли сте?
– Много често ходя в София и няколко пъти ми обират колата. Не ми е за щетите, но ме боли, че все още в страната се случват такива неща.

– Какво мислите за протестите?
– Това е много чувствителна за мен тема. Подкрепям протестите, но съм и на страната на правителството.

– Как така?!
– Винаги съм за компромисите, за това да не се преминава границата. Трябва да се прецени ситуацията. Добре е да има гражданска позиция, сетивата да са изострени. Но след като някой си е взел поука от протеста, всичко останало преминава границата. Какво означава днес или утре избори. Кого да избера? Какво се предлага в момента на политическия пазар? Дайте ми време.

Аз давам гласа си за хора които виждам, че работят. Трябва да им се отпусне време на управляващите. Протестиращите вече дори не знаят защо са на улицата. Мисля, че трябва да се даде шанс на правителството, да видим какво ще направят министрите. Не може да сме безотговорни и когато има избори, да не ходим да гласуваме, а месец след вота да протестираме. Ами, ако дойдат други и отново не ги харесаме, пак ли ще протестираме?!

ВИЖ ВИДЕОТО: