Режисьорът Иван Ничев отметна по-голямата част от снимките на бъдещия си игрален филм „Концерт за оцелелите“ и се поскри от света – за заслужена почивка. Открихме го във Виена да обикаля местата, където преди години заснема своята екранизация на „Бай Ганьо„. И го върнахме към спомените… Стигнахме даже до „Звезди в косите, сълзи в очите“ – един от първите му филми, в който обхваща в утрото на голямата си кариера блестящата игра на имена като Леда Тасева, Петър Слабаков, Катя Паскалева, Татяна Полова, Николай Бинев… Режисьорът, ученик на Анджей Ванда, признава, че кадър от този филм, е единственият, от който държи в рамка на бюрото си.
– Откриваме ви във Виена. Каква е целта на посещението ви?
– Поне два пъти годишно посещавам Виена, един от най-любимите ми градове. И това вече се превърна в традиция през последните десетина години. За първи път бях във Виена преди много, много години още като асистент режисьор… След това колегите от българския културен център „Витгенщайн“ започнаха да ме канят с филмите ми и така стана, че всеки нов филм представях във Виена веднага след завършването му и след премиерата в София.
Създадох много приятелства там. Обичам този град, защото ме зарежда с нови идеи. Освен това напоследък вече го посещавам, защото имам и една нова идея за евентуално сътрудничество, която се надявам да се осъществи.
– Там ли посрещнахте рождения си ден на 31 юли?
– Да, там го посрещнах, за да спазя традицията както всяка година. Избирам някой хубав ресторант и се събираме с приятели. Тази година се събрахме в градината на „Плахута“ на „Отакрингер“.
– Нахлуха ли вече спомените от снимките на „Бай Ганьо“?
– Едно от любимите ни занимания във Виена с жена ми е да обикаляме този красив град с всички възможни превозни средства, защото Виена притежава според мене най-вълшебния транспорт в света. И винаги когато минаваме покрай Операта, като видение се промъква един човек, преметнал дисагите на рамо… Той сякаш ми маха и намига. Аз също го гледам и няма начин да не изплуват дните, когато снимахме с незабравимия Калоянчев точно в пасажите около Виенската опера. Не мога да забравя учудените физиономии на виенчани, които се разминаваха с него, запътени за поредния спектакъл.
Срещнахме се отново с неговия призрак край фонтана, където имаше някакво културно събитие, за което бързаха виенчаните, облечени в луксозните си летни вечерни тоалети. В горещата почти 40-градусова вечер с тях се размина нашият Калоянчев, облечен в шаячните си дрехи, предлагайки им мускалите на Бай Ганьо…
– „Бай Ганьо“ е правен преди 1989 г. и след нея. Усещаше ли се разликата?
– Разбира се, разликата беше огромна. Аз започнах „Бай Ганьо“ като една нормална продукция, с много сериозен бюджет, който беше предоставен от Българската национална телевизия заедно с Киноцентъра и имахме официални услуги от „Барандов“- най-голямата чешка киностудия. Със специално предоставен ни на разположение чешки екип, който работеше за нас. Сценографът, с когото заедно избирахме местата, беше художник на Милош Форман от времето, когато той е снимал в Прага – „Амадеус“. След това падна Берлинската стена и естествено, от всичко това остана някакъв далечен спомен. Една мразовита нощ аз почти на своя глава реших – без да имам одобрение от официалното ръководство на Киноцентъра – да вдигна екипа и да заминем на снимки, защото осъзнавах, че това беше последният шанс да реализираме този филм. С един раздрънкан автобус „Чавдар“ и смешно малки дневни но на кого да се сърдим… С всички лишения, за да можем да заснемем това, което искахме. И почти нелегални снимки и с помощта и усилията на безброй приятели. Виенската фирма ни обслужваше почти даром, защото хонорарът, който им платихме, беше толкова, колкото за много скромна почерпка. Всичко това гтьк създаваше някакъв романтичен привкус, още повече чо като се замисляхме какво ни чакаше след завръщането с раздрънкания автобус ветеран в София на лишенията, бяхме щастливи, че работим.
При преминаването на границите на европейските държави на връщане митничарите ни гледаха с почуда, защото половината автобус беше пълен с тоалетна хартия. През 1990 г. такава изобщо не се намираше в София. Това е историята. Това преживя целият наш народ.
Аз съм щастлив, че взех решението да заминем на снимки в последния момент. Иначе „ Бай Ганьо“ изобщо нямаше да го има. Той си има своите фенове и критици. Прожектиран и излъчван е безброй пъти. Неговият филмов вариант беше гледан от един милион български зрители. За периода 1990-1994 г. получихме Наградата за най-гледан филм, като, за да разберете съотношението, „Бай Ганьо“ имаше 1 000 000 зрители, а Спилбърг бешо събрал 400 000. Така че тогава това бяха реалните, но тогава все още имаше кина, все още българите ходеха на кино. Следтова започнаха да го излъчват по телевизията. После вестниците пуснаха касети и дивидита. Само от вестник „Стандарт“ бройката беше 100 000 които се разграбиха в рамките на няколко дни. Сега мои приятели ми съобщават, че „Бай Ганьо“ се тегли от интернет по 50 пъти на ден, но вече за съжаление нито аз, нито екипът получаваме авторски права за това.
– Има ли още да се снима по „Концерт за оцелелите“?
– Имаме още някои кадри, които трябва да се заснемат в София – ще бъдат фон за надписите на филма. Но основно това, което остава снимачно, са два дни снимки в Тел Авив, които са свързани с последните епизоди и епилога на филма.
– Ще бъде ли интересен новият филм колкото „След края на света“?
– Много трудно е да прогнозирам това предварително. Това ще го кажат зрители и критици, фестивали и присъствие на филма у нас и в света. То е все едно да орисвам новородено. Желая му действително най-добрата съдба и като поредното дете мое и на екипа ми му пожелавам да има успешна съдба. Най-малкото поне колкото „След края на света“, който вече 14 години продължава да вълнува зрителите у нас и в чужбина. Тези дни ми предстои поредната за тази година среща на филма и дискусия, този път в една международна школа за социолози и антрополози в Пловдив. Тя е ръководена от професор Селигман от Бостънския университет и Мария Шнитер, а „След края на света“ ще открие тяхната професионална дискусия.
– Анджей Вайда е бил ваш преподавател в Лодз?
– Моите срещи с Анджей Вайда бяха в съвсем друго, далечно време, още повече че той се появи като метеор в академията. Аз бях негов студент в доста краткото време, по-малко от 2 години, след което той за съжаление се отдаде само на реализацията на филмите си. Така че Вайда е една велика личност, едно щастливо съчетание на артист, роден в точното време на точното място. И не случайно почти всички теми във филмите му са теми съдбовни за полската нация и са базирани на много силна тяхна литература. Полша е водеща страна в културата на света и той не можеше да не бъде забелязан и удостоен с всички възможни награди от цивилизования свят, който се интересува от кино.
– Ако трябва да му представите само един ваш филм, кой ще бъде той?
– Няма какво да гадая. Вайда гледа моя „Пътуване към Йерусалим“. Това се случи в препълненото кино във Варшава, което показват най-добрите филми на Европа. Киното, което е собственост на Министерството на културата на Полша. На тази прожекция го беше поканила моята студентка Боряна Пунчева, която тогава беше директор на Българския културен център във Варшава. Много се зарадвах, когато след прожекцията ме чакаха не само моите състуденти и приятели, но и Вайда, и любимият ми професор, художникът Йежи Межиевски. Тогава Вайда много високо оцени актьорските постижения в „Пътуване към Йерусалим“ на Александър Морфов и на Зуека. Това е особено голям комплимент от негова страна, защото е твърде пестелив на похвали.
– Имате ли филм, който с ръка на сърцето, смятате за неуспешен? Защо?
– Да, имам такъв филм. Моят опит за дипломен филм. Бях намислил и по примера на мой състудент в Полша – Ейжи Сколимовски, който от всички си филми в академията направи пълнометражен филм, се помъчих да направя нещо подобно с моите студентски етюди. За мое съжаление не ми се получи.
– Не сте се уплашили, когато сте снимали „Звезди в косите, сълзи в очите“ от този толкова дълбок, силен актьорски състав – те и на години са били по-старши от вас?
– Имам за себе си веднага едно обяснение за това. Още от дете влязох в драмсъстава на „Бодра смяна“, където играех с много бъдещи актьори като Домна Ганева, Асен Кисимов. В радиото след това започнах да играя в детския радиотеатър, където играех с Мила Павлова и Апостол Карамитев. С огромни актьорски имена, така че от малък съм свикнал с големите имена на българския театър и някак си се чувствах част от тях. Затова не е имало място за уплаха от този действително много силен актьорски състав. До ден днешен над бюрото си имам само една снимка. Тя е на актьорския екип от „Звезди в косите, сълзи в очите“, като поклон към всички актьори, с които България наистина може да се гордее.
За пореден път сега по време на снимките на „Концерт за оцелелите“ видях колко респектирани бяха израелските актьори от срещата с техните български колеги. От мощния колосален талант на Васил Михайлов, на Димитър Рачков, на Георги Мамалев или на Татяна Полова.
– И един по-личен въпрос, ако позволите – какво ви свързва със сценаристката Таня Гранитова?
– Свързва ме не само тирето в продължението на името й Гранитова-Ничева. Но и многогодишно сътрудничество като автор, съавтор, критик и съветник. Любим човек.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи