Цирковият артист Александър Балкански: Живея втори живот! ИНТЕРВЮ

Александър Балкански е шесто поколение цирков артист по линия на майка си – мадам Пола Орландо Малеволти. През 1820 г. неговият дядо основава цирк „Джунтини“ в Италия и оттам нататък няколко поколения изкарват хляба си, забавлявайки хората по всички градове и площади на земното кълбо.

Александър Балкански е легенда на родния цирк. Той владее серия от акробатични номера, повечето от които са уникални и неповторими и до днес. На 12 метра височина стои на главата си върху дървена пръчка и чупи стойки без предпазни въжета. Той е единственият нашенец, обирал аплодисментите на папата и кралица Елизабет Втора.

На 8 август Александър Балкански подкарва 72-ата си годишнина – чудесен повод да го поканим за гост в рубриката ни.

– Какво си пожелавате навръх рождения ден?
– Нещо в страната ни да се промени. Българите да живеят по-щастливо и по-богато. Нека стане така, че всички да имат достатъчно пари, за да са спокойни за бъдещето си и да могат да идват на цирк. В личен план нямам особени желания. Аз съм човек, който си има всичко и който е постигнал всичко. Пожелавам си само здраве, за да мога като последния мохикан да дърпам цирк „Балкански“ напред. А ние сме елитен цирк, който заслужава да бъде български и да радва с представленията си българския народ. Убеден съм, че ние с гордост можем да се наредим до всички европейски национални циркове. Но едва ли в днешните политически и икономически кризи у нас може да се намери начин и време, за да се направи нещо за българския цирк. Хубавото в случая, че вярвам в надеждата, а тя крепи човека.

Александър Балкански майка — Балкански е изключително грижовен към 98-годишната си майка

– Каква беше изминалата година за вас?
– Беше като по-миналата, като всички останали. Определям я като трудна за цирка, минала под знака на безхаберието на управниците към нашето изкуство. От 10 години ми обещават циркова площадка в София, но не правят нищо по въпроса. Чета по вестниците, че хулят Тодор Живков, а той, въпреки ниското си образование и неголяма култура, издаде указ, с който осигури на цяла България циркови площадки. Направи го още през 1964 г. Цирк „Балкански“ е национална гордост, единственият квалитетен цирк, опериращ у нас, който защитава гордата слава на изкуството ни по света. Заслужаваме малка подкрепа от държавата.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който да ни разкажете?
– Как да ви кажа – всичките си 71 рождени дни съм посрещал весело, шумно, заобиколен от много хора, приятели, колеги от цял свят. Имам хубави спомени от рождените си дни в Лос Анджелис. Бях заобиколен от чужди циркови артисти, а не от български. Може би се получи така, защото вече бях на доста високо ниво в професията си, което ми отреждаше специално място в американското и западното цирково съсловие. Незабравим ще остане рожденият ми ден през 1972 г. Тогава събрах невероятно много приятели, които ми направиха впечатляващи подаръци.

– Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
– Най-хубавият момент в живота ми бе, когато играхме пред папата във Ватикана. Аз по религия съм католик и за мен това участие беше повече от преживяване. Беше 1986-а, а аз имах честта да покажа уменията си пред папа Йоан Павел Втори. За мое щастие това нещо се повтори, а после и потрети. Неописуемо е усещането да играеш във Ватикана, пред погледа на толкова свят мъж.

Александър Балкански синове — Актьорът очаква синовете му Николай и Александър да продължат бизнеса му

Най-лошият момент бе през 1977 г., когато паднах от купола на цирка. За мен това беше знак от съдбата, че ще дойдат лоши времена за цирка и артистите. Така и стана. Българското цирково изкуство попадна в лоши ръце, взеха го хора, които гледаха като спуснати с парашут нашето съсловие. Целта им беше да си получават заплатите, да използват някакви изгоди. Нямаха възможност да издигнат на високо ниво цирковото изкуство.

– Какво е отношението ви към подаръците, казвате ли предварително какво искате от вашите близки, или очаквате изненада?
– Не, не казвам нищо. Дори като наближи рожденият ми ден, почвам да се притеснявам. Случвало се е да лъжа, че няма да празнувам, че няма да съм в България. Просто зная, че не всички имат финансовите възможности да направят подарък, какъвто желая. Въпреки това получавам много дарове. Така става, че хората се грижат за мен. Съпругата ми, синовете, внуците – всеки се явява пред мен с индивидуален дар. Дори работниците в цирка събират пари, за да ми купят нещо. Радвам се, защото влагат емоции и правят този мил жест заради мен. Винаги черпя с торта и шампанско.

– Вярвате ли в съдбата?
– Дядо ми казваше, че човек сам си кове съдбата. Естествено, тя ни прави понякога изненади – понякога за добро, друг път за лошо. Но след лошите неща в живота ми винаги са идвали добри. Забелязал съм тази закономерност.

– Какво е отношението ви към астрологията?
– Никакво. Аз не вярвам в тези неща. Дори и на врачките на вярвам. Те, ако можеха да предсказват, щяха да оправят себе си, бъдещето си. А и не приветствам магове, които печелят от лоши неща, от нещастието на болните, бедните.

– Притеснявате ли се от остаряването, от това, че човек се променя физически?
– Въобще не. Духът ми е млад, като на 40-годишен мъж. Представяте ли си – още карам циркови камиони, цялата административна дейност е в ръцете ми, аз извършвам контактите с общините, с кметовете. Опитвам се да насоча и синовете си към този вид дейност.

– Как виждате себе си след 10 години?
– Едва сега почнах да чувствам, че близките ми нямат много нужда от мен. След 10 години ще съм на 82. Кой ли би се интересувал от мен тогава? Пък аз съм голям оптимист, че ще живея дълго. Майка ми в момента е на 98 години. Чичо ми почина преди година на 105. Мисля, че ще съм дълголетник. Освен това на 7.7.1977 г., вижте как ми се събират четири 7-ици, паднах от купола на цирка, но Господ ми даде още един шанс. Оттогава живея втори живот и той ми е подарен от Бог. Не бих се учудил, ако ми направи още подаръци, още живот. Но в днешно време животът на възрастните хора е тежък и жалък, изпълнен с лишения. Ако няма добри хора, възрастните просто загиват. Аз се грижа много добре за моята майка, не зная обаче дали мен биха ме гледали по този начин. Но тръгна ли да размишлявам в тази посока, стигам до извода, че не хубаво да се доживяват дълбоки старини.