Голямата актриса на малките роли. Така наричаше колежката си Надя Тодорова покойният Коста Цонев, И бе много прав! Надя неведнъж е разсмивала цяла България с играта и култовите си фрази в киното (в „Опасен чар“, „Дами канят“, „Двойникът“, „Адио, Рио“, „Войната на таралежите“ и др.), Репликите „Роднина – милиционер, роднина – милиционер“, „Закъснях… Докараха чушки в „Плод и зеленчук“. Щяха да свършат иначе…“ и „Якиме, хайде да избягаме от този прованс“ са само три от многото примери за яркото й екранно присъствие.
Уви, днес Надя не е в състояние да се преражда в нови образи, с които да радва публиката. Знаменитата актриса е изгубила своята подвижност в краката и прекарва дните си в инвалидна количка. През лятото на 2011-а година тя напуска Асеновград и заживява при дъщеря си в Прага.
Миналата седмица се свързахме с Надя в Чехия и я разпитахме за живота й там. Тя ни се зарадва и ни разказа как е и какво прави. Потопи се и в скъпи спомени за славното си минало.
– Г-жо Тодорова, поздрави от България. Как сте?
– Благодаря, добре съм. Макар че вече съм една старица, прикована в инвалидната количка. Не е както ме помните. Мъча се сама да си създавам настроение и емоции. Понякога не ми достигат сили, поплаквам си и богохулствам. Но бързо удрям спирачките и преставам. Чакам чудото.
– Кое чудо?
– Христос.
– В битов план липсва ли ви нещо?
– Всичко си имам, нищо не ми липсва. Тук има и много българи. Има дори български магазин, продават мляко, боза, сирене, вестници, така че чета…
– Чувствате ли се забравена?
– Не, много ми се обаждат приятелите. От родния ми град Асеновград ме държат в течение на всичко. Контактуваме по скайпа.
– Как е дъщеря ви?
– Наскоро реставрира една картина от XVII век. Като я гледам как работи, ме радва. В момента прави и стенопис в Народната библиотека. Дъщеря ми успява хем да си върши работата, хем да ме гледа и мен. Има и една жена, която ни помага в домакинството.
– Липсва ли ви България? Замисляте ли се да си дойдете в родината?
– Носталгията ме спохожда, но не страдам. Живея със спомените си. Времето ще покаже – ако съм жива и здрава, ще си дойдем с дъщеря ми в Асеновград. Тук, в Прага, много приятели ми идват на гости.
– Кой се грижи за апартамента ви в Асеновград?
– Един роднина.
– От медицинското обслужване доволна ли сте?
– Постоянно съм под лекарско наблюдение. Правят ми периодични изследвания заради диабета.
– Казват, че диабетът се появява след силен стрес…
– Мъжът ми получи по-рано от мен диабет. В неговия и моя род няма други болни. Напрежение, работа… разболях се и аз. Вследствие на диабета получих полиневропатия, която скова долните ми крайници.
– На 28 февруари 2009 г. оставате вдовица. Замисляли ли сте се след това да допуснете друг мъж в живота ви?
– Не, никога. С мъжа ми имахме голяма любов. Той беше много добър човек, помагаше ми. Друг не може да го замести. Без подкрепата на семейството ми никога нямаше да изиграя толкова много роли.
– Доволна ли сте от българската си пенсия?
– Не знам да има доволен от пенсията си български пенсионер. Но, колкото, толкова. Не е от най-малките пенсията ми, имам 40-годишен трудов стаж.
– Какво ще кажете за стачките в България?
– Притеснена съм и се ядосвам. Чудя се откъде се навъдиха толкова много заслепени, алчни и нечестни хора, които смятат, че ще живеят вечно. Там, където отиваме всички, нищо не могат да занесат. Бог ни е дал хубава природа, слънце, море и реки… Как може да я рушим? Трябва да се опомнят хората, да се смирят, да се хванат за ръцете и да действат в правилната посока. Щом съдията и престъпникът седят на една маса, тази държава е свършена. Това е казано още от хан Крум. Някой нов хан Крум ли да дойде, за да оправи България!
– През 2015 година ще станете на 90…
– Така е, но никой не може да каже дали ще съм жива и здрава и къде ще бъда. Човек трябва да живее в настоящето.
– Преди време започнахте да пишете мемоарна книга…
– Ръкописът вече е готов. Една литераторка трябва да дойде и да ми направи корекции. Мисля да издам книгата в България, но са необходими доста пари и не знам кога ще стане.
– Нека се върнем в миналото ви. Кой ви откри за театъра?
– Когато завърших гимназия, родителите ми решиха, че съм доста устата и трябва да уча право. Брат ми беше записал богословие в София и щеше да ми помага. През 1946 г. ме приеха в университета, изкарах един семестър и се прибрах в Асеновград. В центъра на града тогава видях плакат, в който обявяват конкурс за нов общински театър. Без да се замисля, се подготвих тайно от родителите ми. Едва преди изпита споделих с майка ми. Тя се тюхкаше как ли ще приеме баща ми новината.
– Приеха ли ви в театъра?
– Да, бях една от първите. Така разбрах, че това е моята съдба. Баща ми се разсърди малко, но след време му мина. От там нататък като започнах, нямаше спиране. След 5 години направихме „Криворазбраната цивилизация“, където аз бях Злата. Тогава два театъра играехме една и съща пиеса и се съревновавахме. Бях много притеснена. На другия ден на обсъждането на представлението обаче ме поздравиха за доброто представяне. „Момиче, от колко години си в театъра? Та ти играеш като богиня!“, ми каза председателят на комисията, която, оценяваше постановките. Тогава ми дадоха два изпита по чл. 9 и ми остана само устният. Подготвих се, бях избрала монолога на Жулиета. Никога като актриса не съм го играла.
– Коя е любимата ви роля?
– Всички си ги обичам.
– Коста Цонев кога каза, че сте голямата актриса на малките роли?
– Няколко пъти снимахме с него. Един път ме погледна и каза: „Голямата актриса на малките роли!“. Станахме приятели и така до смъртта му. Много обичам да импровизирам. Иван Андонов много ме поощряваше. С него се срещнахме през 1974 г. при първия ми игрален филм „Трудна любов“. Тогава работех в Сливенския театър и ме поканиха да снимам. Иван дружелюбно ми обясни какво трябва да направя. Постарах се да изпълня всичко което ми беше казал, че иска от мен. И така се увлякох, че не разбрах кога камерата е спряла. Иван Андонов е мой кръстник за киното. Много го уважавах. Вече тежко болен, ми звънна по телефона да ме поздрави за имения ден. Трудно говореше, но въпреки това ми се обади. Никога не пропускаше мой празник. Играла съм в 11 негови филма, никога не сме спорили за нищо. Беше благ човек, предразполагаше те да извадиш най-ценното от образа.
– Били сте приятелка и с Тодор Колев…
– Да, бяхме приятели. Последната ни среща беше при снимките на филма „Господин за един ден“. Бях близка и със Стефан Данаилов. С него снимахме заедно в Асеновград „Дами канят“. Колегите тогава ми идваха вкъщи на гости, шегувахме се много. И с Невена Коканова станахме приятелки.
С нея бяхме в Берлин, викнаха ни да представим „Дами канят“. С нас бяха също Цветана Манева и Иван Андонов. Вечерта с Невена много си говорехме в хотела. Тя казваше, че съм я зареждала с енергия. Беше вярваща като мен, ходили сме заедно с колата й до Бачковския манастир. Невена е най-голямата актриса. И благородна жена.
– Искало ли ви се е да играете главна роля?
– Не съм мислила за това. Не се намери кой да напише главна роля за мен.
– Страхувате ли се от смъртта?
– Не, категорично! Готова съм да я посрещна всеки миг и час.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи