Излишно е да цитираме всички хитове, които е създал Михаил Белчев. Много са и няма да ни стигне мястото. Ще споменем само някои от тях: „Булевардът“, „Младостта си отива“, „Не остарявай, любов“… За песните си бардът е получавал няколко пъти награди от „Златният Орфей“, а е отличаван на фестивала и за цялостното си творчество.
В последната петилетка знаменитият поет и естраден изпълнител бе шеф на Столичната библиотека. Днес, в навечерието на 67-ия рожден ден, й се готви да сдаде поста и да излезе в пенсия.
– Г-н Белчев, работите ли върху нещо ново?
– Да, започвам една биографична книга. Тя ще бъде за моите песни, ще приложа и много снимков материал. Работя непрекъснато, ще полудея, ако нямам бял лист и молив пред себе си. Това ми е животът.
– Как сте със здравето?
– Миналата година паднах по стъпалата на Столичната библиотека и скъсах менискус. Много ме заболя. Отидох на лекар и ми удариха инжекция, тъй ми предстоеше концерт в Лондон с Богдана и Стефан Димитров. След това ми направиха ядрено-магнитен резонанс и казаха, че трябва да се оперирам. Все отлагам, но ми пречи и трябва да се настроя. На 67 години съм и проблемите, съпътстващи тази възраст, не са ми чужди.
– Ще почивате ли някъде това лято?
– Никога не съм почивал в истинския смисъл. Бяхме 20 дни в Албена. Там съм жури вече 10 години на фестивала „Приятели на България“. На 3 септември пък ще имам концерт на „Аполония“.
– На фестивала „Бургас и морето“ няма ли да участвате?
– Тази година синът ми изпрати две песни за конкурса „Бургас и морето“, но не ги одобриха. Загубил съм контакт и не знам какви са настроенията в момента там.
Хубаво е, че го има този фестивал но трябва да се действа по-кротко с местния шовинизъм.
– Ставате на 67 години на 13 август. Каква е равносметката ви?
– За нищо не съжалявам, няма за какво. Единствената ми болна тема е моето пенсиониране. Ще се пенсионирам с малка пенсия. Разчитам на един закон, влязъл в сила от 1 януари, за държавна парична награда за особени заслуги в областта на науката и изкуството. Биографията ми е доста дебела. В последните години получих орден „Св. св. Кирил и Методий“, но ще кандидатствам и за финансова награда.
– Директор сте на Столичната библиотека. Кой е вашият най-труден момент на тази длъжност?
– Последната година ми беше най-трудна. Мандатът ми свърши през 2012-а и трябваше да се избере нов директор. Назначи се конкурс, но се провали. Сега пак тече конкурс. Чакам резултатът да излезе и, дай Боже, да има нов директор.
Предавам му ключовете и щафетата и му пожелавам успех. През последната година се създаде напрежение в очакване на бъдещото ръководство, което се отрази и на мен самия. Радвам се обаче, че успях за тези 5 години да направя така, че библиотеката да има и съпътстващи дейности – непрекъснати изложби, открихме руски център…
– Най-тежката ви битка?
– Битката със себе си. Трябва да направиш така, че да не се разочароваш от това, което вършиш, да използваш енергията. Говорят, че времето не е за романтици, но аз не мога да живея без песен, без лирика и приятели.
– Каква е формулата за това песните ви да са все така неостаряващи?
– Духът и изкуството са над всичко. Щастлив съм, че песните ми са живи, че дишат и ги има. И младите ги търсят. Преди 2 години на моя концерт имаше правостоящи.
– Колко стихотворения имате? Кога написахте първото?
– Не мога да кажа колко стихотворения имам, не знам. Първото го написах като малък, бях влюбен тогава. Бил съм някъде 7-8 клас.
– Имали ли сте някога проблеми с гласа?
– Да, на едно доста дълго турне в СССР. Бяхме с биг бенда на радиото и от многото концерти, пушенето и неспазването на режим накрая загубих гласа си. Върнах се много притеснен в България. Господ веднъж ме е наказал, че заеквам и щеше да ми дойде в повече да не мога и да говоря, да ми се вземе и гласът. Бях натоварил гласните си връзки, но ми мина. Не разчитам на някакъв особен диапазон, но имам характерен тембър.
– Заекването било ли ви е комплекс?
– Като дете един петел ми се хвърли, изплаших се и оттогава заеквам. Разбира се, че ме притесняваше заекването. Майка ми веднъж ми каза: „Спокойно, някои хора говорят нормално, но няма какво да кажат!“. Една година, след като се появих на сцената, не смеех да говоря между песните. След това се отпуснах. Дори започнах да говоря така, че като взема думата, не могат да ми затворят устата.
– Първият ви хонорар?
– През 1968 г. на Международния младежки фестивал бе представена първата ми авторска песен – по мой текст и по музика на Найден Андреев. Взе, че се класира. Тогава получих хонорар, бях студент в Минногеоложкия институт.
С парите купих на баща ми часовник а на майка ми бижу. След това с група „Пчелите“ ни канеха в БТА да правим купон на служителите. Плащаха ни и бях много горд, че мога да разполагам с лични средства.
– Най-трудният ви момент, откакто сте със съпругата ви?
– От 30 години сме заедно, имали сме много трудни моменти. Синът ми Константин ни е дар от Бога, 7 години не можехме да имаме деца. Разликата ми с него е 49 години. Синът ми е странна птица, мъжко момче. Прекрасен китарист е. Сега си е написал три песни и си ги изпя. С едната участва на пролетния конкурс на БНР и спечели награда за дебют. Предупредил съм го, че това е гладиаторска работа и публиката не прощава. Сега на морето направихме клип на песента, която върнаха от бургаския фестивал.
– Синът ви не е ли още ученик?
– Сега ще влезе в 12 клас. Има си приятелка, кара кола, фитнес маниак е. Чакам момента, в който ще започне да работи. Пожелавам му да е като мен, да прави това, което обича, и да му се плаща за него.
– Идвало ли ви е някога да се откажете от работата си?
– Идвало ми е. Имахме период, в който нямахме работа. Съпругата ми Криси беше уволнена от Младежкия театър, а мен ме бяха забранили отвсякъде заради леви убеждения. Тежкото продължи 2 години, гледахме в една точка. Хората обаче станаха по-малко зли и нещата се пооправиха.
Не загубихме приятелите си Оцеляхме благодарение на поезията, музиката и любовта ни.
– Какво е мнението ви за политическата обстановка в момента?
– Този въпрос трябва да се задава на хора, които умеят да говорят спокойно и неемоционално.
– Пороците ви?
– Навремето нищо не ми беше чуждо. Прекалявал съм с цигарите и алкохола. Преди 12 години отказах пушенето, имам проблеми с дишането.
– Имало ли е заплахи за живота ви?
– На един мой рожден ден бях в Монтана. Пеех на бригадирите и спях в
сградата на Комсомола. На рождения ми ден се събрахме да празнуваме. При нас дойдоха две непознати момчета и започнаха да обиждат професията ми. Казваха, че съм педераст, щом пея. Единият дори бръкна и извади пистолет. Насочи го към мен, а след това го вдигна към тавана и стреля. Гостите ми го изгониха. На другия ден дойде командирът на стрелеца. Помоли да не подавам оплакване. Нищо не предприех, но остана споменът.
– Изпадали ли сте някога в душевна черна дупка?
– Да, от простотията на хората.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи