Нa 7 юли Мирослав Миндов ще навърши 89 години. Големият актьор е роден в Ямбол. Завършва Държавната театрална школа в класа на проф. Кръстьо Мирски и става звезда в радиотеатъра. Той е първият Бойчо Огнянов от “Под игото“ в родното кино. Бил е ценен от Тодор Живков и назначаван на ръководни длъжности. След пенсионирането си изпада в забвение.
– Господин Миндов, следите ли скандала с образователната реформа, според която ще се изучава само малка част от романа на Иван Вазов „Под игото“?
– Това е нещастие за всички нас. От Освобождението насам българската образователна система беше известна в целия свят като една от най-оригиналните. Затова нашите деца бяха подготвени идеално. Те изучаваха всичко от родните класици. Но за тези 23 години на преход много неща се унищожиха. Сменяха се министри, внасяха се промени. Идва нов, хайде нови учебници, изключват се основни неща. Това е гибелно.
– Вие имате съдбовна връзка с този роман. Как станахте първият Бойчо Огнянов в нашето кино?
– Всички основни герои минаваха през кастинг, наречен подбор, за ролята на Огнянов се явиха Андрей Чапразов, Спас Джонев, Йордан Матев. И аз се преборих. Бях избран сред 15 човека.
Преди това обаче бях снимал един филм „Данка“, с който имах голям успех. В този период бях най-популярният глас на радио „София“ и един от актьорите, които влязоха с много силен старт в Народния театър.
Но имайте предвид, че периодът през 1951 година, в който с режисьора Дако Даковски започнахме да снимаме филма, беше много романтичен. След 9 септември народът заживя с надежда. Имаше възраждане във всички области на културата, филмът „Под игото“, който сега за мнозина може и да изглежда наивен, предизвика страхотен интерес. Всички вестници пишеха. Сцената с Бенковски и Оборище я снимахме на Витоша. Бяхме в униформи от онова време. Трупаха се любопитни зрители, които искаха да видят как се снима филм.
Следваха ни в Копривщица, Троянския манастир, Сопот. Участваха войска, певчески състави, целият ансамбъл „Филип Кутев“, статисти. От моето поколение стажант артисти бяха Славка Славова, Георги Раданов, Рачко Ябанджиев. Имаше роли за целия елит на Народния театър. Апостол Карамитев играеше Викентий, Петко Карлуковски игра Боримечката, Константин Кисимов – Колчо Слепеца. А каква изключителна Рада имахме в лицето на Лили Попиванова. За съжаление, всички си отидоха от този свят.
– Това всъщност е и първият български екшън. Имахте ли дубльори?
– Не можеше да става дума за такива неща. Сам прескачах оградата в двора на Крали Mapко. Но тогава бяхме здрави, мъжки момчета, никой не говореше за гейове и метросексуални.
– Филмът донесе ли ви пулярност?
– За кратко време аз се превърнах в най-известния мъж в страната. След прожекциите тълпи от почитатели ме носеха на ръце. Имаше няколко премиери из Съветския съюз.
– Може ли да се каже, че сте сред пионерите на радиото и телевизията?
– Абсолютно. Докато стигна до радиото обаче, видях голям зор. През 1948 г. бях втори курс в театралната школа. Там имаше един велик преподавател по техника на говора – Роберт Роснер.
– Първият мъж на Стоянка Мутафова?
– Точно той. Роснер беше чешки евреин, но създаде учебник на български език. А моят диалект беше ямболски.
И като ме чу за първи път, махна с ръка – не искаше повече да ме слуша. Не помогна и неговата система с тапата.
– Каква тапа?
– Бута ти една коркова тапа в устата и те кара да рецитираш. Езикът, зъбите и тапата поставяха звука точно на място. – Бях бедно дете.- Баща ми почина, сестра ми учеше медицина в София. Мизерия страхотна. Три месеца, след като влязох в школата, припаднах от глад. Това се разчу и от този момент Роснер промени отношението си. Елате, казва, Миндов, да ви чуя как ще рецитирате .Червените ескадрони“. Остана невероятно впечатлен. Не знаеше, че бях работил денонощно по неговата система за дишане. Тя беше страхотна и беше дала резултат. „Още утре сутринта заповядайте в радио София!“. Бях първият му ученик, когото покани на конкурс и аз го спечелих. Тичам от радиото до „Овча купел“ при сестра ми и плача: „Свърши се, сестро, с немотията!“.
– Каква беше наградата от конкурса?
– Радиоапарат. Но по-важното беше, че започнаха да ме търсят режисьорите. Един-единствен актьор работеше така – Апостол Карамитев. Но той стана звезда в радиото едва когато си отиваше. А моите предавания влизаха в златния фонд.
Гласът ми го разпознаваха. Заговарям се във влака, възкликват: „Вие сте Мирослав Миндов!“. Отивам в хотел на морето в натоварения сезон: „Заповядайте, за вас стая винаги има!“.
– Казват, че сте бил любимец на Тодор Живков?
– След „Под игото“ снимах само още няколко интересни филма. След това ме вкараха в голямата игра. Вълко Червенков беше дошъл на снимки в Копривщица, с него беше и Тодор Живков. Веднага ме направиха заслужил артист и лауреат на Димитровска награда. След 1956 г. Червенков си отиде, Живков дойде на власт и ме направи свой съветник.
Той имаше тази слабост. Като се хване за някого и го експлоатира до край. „Искам, вика да станеш партиен секретар“. Само след няколко месеца ме избраха за председател на Съюза на артистите в България. За две години им вдигнах почивна станция в Ахтопол, увеличих заплатите. Но не щеш ли през 1965-а стана реорганизация на театрите. Създадоха нови. Филип Филипов пое „Сълза и смях“, а мен ме назначиха директор на Народния театър.
– Там имаше ли подмолни игри?
– Абсолютно. Пенчо Славейков е бил една година директор и аз имах неговата съдба. Направих големи постановки, докарах публика и най-големите колеги на постове в театрите се изправиха срещу мен. Трябваше да извадя 130 артисти, за да се пръснат по театрите, Филипов ги прибираше в „Сълзата“ и създаваше настроения срещу мен.
Подадох си оставката при Живков и с негова помощ сбъднах мечтата си – специализация в Кралския Шекспиров театър в Лондон. А като се върнах, две години бях в изолация. Исках да слагам край на живота си.
– Какво ви спаси тогава?
– Ни в клин, ни в ръкав, ме направиха директор на Сатирата. Там обаче бяха Калоянчев и Нейчо Попов. Не можаха да ми простят, че измолих от ЦК помилване за Методи Андонов, когото те бяха поставили в изолация. Живков го прати в киното и Методи направи големите си филми. Кликата в Сатирата реши, че трябва да си ходя.
Бях шеф в съвета за култура. После съм бил директор на Благоевградския театър, канех Хачо Бояджиев и Люцканов да поставят и го направих английски. Но македонците са си македонци. Махнаха ме и от там. После Дико Фучеджиев ме пенсионира. Спасява ме работата с деца.
– Защо сега не ви канят дори да ръкопляскате, когато награждават някого?
– Виж какво, миличка, не можаха да ми простят Бойчо Огнянов и ранната слава. За никого лоша дума не казах.
Има Бог, той съди!
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи