Доайенът на Младежкия театър Стефан Мавродиев е роден на 29 декември 1943 г. във Варна. Баща му бил учител и актьор, майка му е сред основателите на Варненската опера. Мавро завършва ВИТИЗ при Методи Андонов през 1967 г. Има над 50 роли в киното, най-известните сред които са в „Козият рог”, „24 часа дъжд“, „Мера според мера”, „Петък вечер”, „Щурец в Ухото”.
– Каква е равносметката ви за изминалия сезон, господин Мавродиев?
– Не обичам да си правя равносметки. Те никога не излизат, както и сметките. Равносметка значи да видиш някаква промяна, нещо, което не си пробвал. А тази въртележка, в която се въртя, е от много години. Един сезон е по-слаб, друг по-добър.
Голям зор видях от август миналата година до април. Направих 4 премиери една след друга – „Господин Балкански“ с режисьор Бина Харалампиева, „Летище“ на Влади Люцканов, последната пиеса на Стефан Цанев „Деца на света“ и „Търси се стар клоун“ в Народния театър. Прибирам се, спя и пак тичам в театъра. Навремето имах много повече.
– В „Търси се стар клоун“ бяхте номиниран за „Аскеер“ в категорията за главна мъжка роля. Съжалявате ли, че не отсъдиха наградата на вас?
– Много пъти са ме номинирали, но това няма никакво значение. Миналата година за „Любов и пари”, получих „Аскеер“ за поддържаща роля. Дали ще ме номинират или не, не е толкова вълнуващо, макар че не е лошо.
– Нямате ли самочувствието на легенда?
– Не сме легенди, а сме живи хора, нормални. Продължаваме да си играем, представленията ни са много хубави.
– Младежкият театър беше много популярен навремето. Възражда ли се той днес?
– Театърът има своята атмосфера, която се запази благодарение на нашата издръжливост. Все пак имахме покрив в Студентския дом. Публиката не знаеше къде сме дълго време. После уж научи, обаче там беше неуютно, мястото беше нецентрално. Това беше наистина много тежко изпитание. Тези години така или иначе не са загубени, но са минали. Младежкият театър оживя и сега има по-добрата възможност чрез новите поколения да се продължи. Има прекрасни млади актьори и работата ни спори.
– Броили ли сте ролите си?
– До 1990-а са над 50. А сега вече са повече. Първият ми филм е „Вечен календар“ на Петър Донев. Играеше големият Иван Братанов. Това беше през 1965 година. Случи ми се да играя в някои от големите български филми. Нашето поколение имаше шанса да попадне в такова развитие на киното, в което можаха да се създадат велики произведения – опори на българското кино.
– На първо място безспорно е „Козият рог“ на Методи Андонов. Разкажете за прословутата сцена с изнасилването на Катя Паскалева.
– Аман от тази сцена! Снима се три дена. С Катя Паркалева бяхме състуденти. Израснали сме заедно.
От ВИТИЗ играехме по разни телевизионни постановки. Тя беше в класа на Боян Дановски заедно с Руси Чанев и Марин Янев. В нашия клас бяхме Ламбо, моя милост, Илия Добрев, Милен Пенев, вечна му памет. Методи Андонов беше основният двигател и подбудител на енергията. Тодор Колев е две години по-голям от нас. Климбо беше четвърти курс, но бяхме в една компания. Това е симбиоза.
Имахме един стил, едно разбиране за изкуството. Бяхме толкова близки приятели, затова именно тази сцена беше възможна. Но тя даде старта на филма, който има архитектониката на антична трагедия.
– Нямаше ли неудобство?
– Как да нямаше! Методи изгони всички, останахме само операторът и ние. Но като каже „Стоп камера“, и вътре се напълваше с хора, които си търсеха някаква работа – жици да прокарат или нещо друго.
– Доста често въртят по телевизията „24 часа дъжд“. Там имате много силна роля.
– Харесват го, затова го въртят. Това е много добър филм на Владо Икономов, друг отличен мой приятел. Цялата група е издържана много яко. И Ламбо, и полякинята Ева Шикулска, моя милост, Кирил Варийски, вечна му памет, Вельо Горанов, да е жив и здрав. Виж какво става: да е жив и здрав, вечна му памет! Може да стане един paп от това, модерна музика.
– Всички ухажвахте Ева Шикулска, но тя май е била влюбена в Стефан Данаилов.
– Имаше такива слухове. Той, Стефан Данаилов, където и да е, все казват, че имал връзка. Глупости. Седяхме си, пиехме си. Чудесно я приехме, но тя как ни е приела, не знам. Във въздуха летяха такива сигнали, но те са естествени в нашата работа.
Мъжете са като петли те се фукат, искат да се покажат, да направят впечатление. Точно това е поантата на филма. Но Ева много добре се справяше с българския, сама си озвучи филма. Накрая станахме близки приятели и отидохме да снимаме друг филм – „Пет жени на фона на морето“, пак на Влади Икономов, в Каварна и полския град Лодз.
– Защо сега не ви канят в сериали?
– Не е дошъл редът. Спокойно. А в киното скоро имах участие. Който не е гледал „Лов на дребни хищници“, заклевам го да го гледа. Много добра работа на Цветодар Марков. И на Валери Йорданов в „Кецове“ имам малка роля. Това са много добри мои приятели с по 20-30 години по-млади от мен, които после станаха режисьори. Валери започна от Младежкия театър в моя мюзикъл „Йестърдей“. Крушката си има опашка. Асен Блатечки, който във „Фамилията“ прави страхотната роля на журналиста, също е от нашите хора.
– Ще ви настъпя по болната тема – съдите се с вестници за това, че хвърлят петно върху името ви?
– Не само за това, че хвърлят петно, а за дълбоко безотговорно държание. Жълтото, папарашкото е нещо ужасно. Кой ти е разрешил да бъркаш в бельото на хората! И да обясняваш какво съм правил в клозета. Какво значат правата на човека?
Това е непочтено и мръсно. Да не говорим, че е със зла умисъл. Казано просто: когато окепазим някого, когото хората познават, част от тях се възмущават, но други викат: „Хак им е на тия! И на тях им е зле, значи на мен ми е по-добре“. Извинявайте, но това няма нищо общо с понятието морал на обществото. Осъдил съм един вестник и продължавам.
– Обвиняват ви в алкохолни пристрастия. Падало ли е представление заради вас?
– Какво говорите! Провал на представление поради безотговорност е светотатство. Това е смъртен грях.
Веднъж на представление стъпих накриво и счупих костици на стъпалото си. Друг път скъсах ахилес малко преди антракта на „Страхотни момчета“. Продължих във втората част, при това там се танцува. На „Дуенде“ подскочих и разтегнах мускулни влакна. Никой не разбра. Това са такива ужаси и ме питате как реагирам на такива писания.
– Има ли актьор, който да не пие?
– Имате ли представа как се работи пил? Това е кошмар. Не може да бъде. И който попадне в тази въртележка, излиза от играта. Имаме случаи, когато алкохолът води до трагични последици.
И това е много страшно. Мои приятели си отидоха по тези причини. Много ги обичах и уважавах и ми е криво, че не можаха да се удържат. Това е трагично, а не е да ги вееш като парцал и да правиш пазар. Жълтите вестници вадят жълтото по гащите на хората. Те са едни посрани гащи. Недейте подражава на политиците, моля ви се! Ценностите изчезнаха някъде. Нарочно ги прибраха или скриха. Пука ми на мен. Залите са пълни, възхищават се, викат „браво“. Това са опори. Изкуството е една от опорите на човека.
– Ходите ли на протести?
– Това е като манифестация. Афишираш позицията си. В основата на тази нужда от справедливост и яснота стои голямата подмяна на смисъла на промяната. Тя беше прикритие на едно огромно, въпиещо престъпление. Действията на 10 ноември и след това са криминални. Цялата материална сила на народа беше отнета. Просто казано, народът беше обран.
Този порок е заложен от самото начало и сега избухна. Орешарски има логиката на икономиста и финансиста. Той е човек на професията си, а не на политическите игри, подчинени на престъпни интереси. И изведнъж става жертва на нещо, което е натрупано от 20 години. Задачата му е да почисти авгиевите обори, което е непосилно. Имаме чудовищно раково състояние на нещата. Рак е това, убиващ живите клетки на България. Имаме ситуация без изход. Бойко Борисов е отроче на това престъпление. Неговата партия е част от БКП, която е участвала в играта, а сега мимикрира в друга партия – при това дясна! Лицемерието и демагогията им са толкова ясни.
– Проблемът като че ли е заложен в нашата народопсихология?
– Имаше един знаков филм за България – „Понеделник сутрин“, в който участвах, но той беше забранен. Бях в две затворени серии на „Селцето“. Много добър сериал. В онези години разказва за нещо много важно – уедряването на земята и принудителното вкарване на хората в ТКЗС. Всъщност ТКЗС-то се оказа удачна форма на управление на селското стопанство. То отговаря на модерното днес понятие комасация на земята.
– Земята се обработваше, а сега внасяме картофи от Франция и боб от Китай.
– Глупостта на българина е уникално понятие. И сега се проявява драстично, което е плод на конюнктурата на деня. Аз имам едно изречение по този въпрос: „Българинът не знае какво иска, но силно го иска.
Все пак конюнктурата е от ден до пладне, а глупостта е част от слънчевия сплит, от същността на човека. И още едно изречение: „Който сее вятър, жъне бури. Който сее глупост, жъне глупости“. Там няма качествена промяна. При нас всичко е особено. Постигнем нещо, стигнем до някъде и след това по непонятната логика наша се сгромолясваме. Сами си го правим. Така е и в изкуството, и в живота.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи