Певец №1 на България Васил Найденов: Минах 60, а работя като вол! ИНТЕРВЮ

Защо да представяме Васил Найденов, щом и на малките деца е ясно, че той е най-великият наш естраден изпълнител? И все пак заради традицията да има уводен текст към всяко интервю, ще отбележим, че освен невероятен певец, Кеца е и личност със забележителна житейска философия. Тук ви предлагаме да прочетете поредната му порция размисли за заобикалящата ни действителност.

– Васко, творите ли, правите ли нови песни?
– Правя две нови, мотая ги около месец. Така съм свикнал – да не бързам с песните. Една песен не може да се направи от днес за утре. Трябва да се измисли добре, да се развие. Да се огледа от всички страни, да ти влезе в главата напълно. Може би това е една от причините повечето мои неща да са с по-дълъг живот. Много важно е един шлагер да има логика. При мен има. Простите неща са най-сложни.

– Какво мислите за панаирите, които се разиграха на политическата сцена напоследък?
– Те са продължение на цялото ни дередже и културната ни политика. Преди много години децата се раждаха и се носеха от щъркели. Сега изведнъж се приземихме ненужно, и то във всички централни медии. Самите телевизии се конкурират по много странен начин – и новинари, и всички останали водещи открито говорят за секс. Доста е стряскащо и объркващо.

Наскоро се срещнах с една българка, която от дьлго време живее във Франция. Не беше си идвала от години и като пристигна, онемя. Каза, че това, което се случва в страната ни, не може да стане във Франция. Там не можеш да гледаш такива неща по телевизията, няма го и този начин на говорене. Това, че медиите тук са готови на всичко в името на рейтинга, е смешно. Политиката също е част от тази игра. Стилът на говорене и нападките не се различават. Може би и поради тази причина хората не ходят да гласуват. Те нямат абсолютно никакво доверие, че гласът им ще отиде там, където трябва. А и непрекъснато виждаме политици как си сменят имиджа и цвета на знамето, което издигат. Всички горе-долу в началото обещават едно и също, а накрая забравят. Няма какво да се сърдят политиците на народа и електората, че не ги избира.

– Вие симпатизирате ли на някоя партия?
– О не, не. Преди много години симпатизирах на СДС, но те отдавна направиха така, че да не са в играта. Може би някои хора им „помогнаха“, може би много неща народът и аз не знаем защо се случиха. Понякога се „помага“ на такива партии да изчезнат от полезрението по ред начини. Никога не съм крил, че симпатизирах на СДС. Ходил съм по площадите и години наред бях за обединената десница.

– Какво е мнението ви за подслушването, за незаконните бюлетини, които се намериха в Костинброд?
– Законът не може да е различен за различните партии. Един и същ е за всички и би трябвало да бъде спазван. Редно е всеки да си понесе отговорност за подслушването и бюлетините, ако се докажат.

– Какво трябва да се промени в държавата ни, за да тръгнат нещата напред и да се оправим?
– Независимо от липсата на пари и лишенията, не бива да се плаче за старото време.

Но пък може би идеализмът, наивитетът и желанието за работа раждаха някога музиката, която се пее и до днес. Много неща не са ни били платени по западните стандарти, но продължават да съществуват. А щом са просъществували 30-40 години, означава, че са имали смисъл. Този наивитет и желание за работа, като че ли вече е изчезнал в младия човек. В момента той е принуден заради оцеляването си да се труди на парче. Дори много-много не го интересува какво точно работи. Важно му е това, което прави, да му носи някакъв приход. Естествено, оттук нататък резултатът няма да е блестящ, защото даденият човек не си е на мястото и работи, каквото му е изпаднало, каквото е на тезгяха за момента. Не може да искаме от него качествено производство.

– Оптимист ли сте по отношение на поп музиката ни?
– Не. Съжалявам, че трябва да го кажа, но се навъдиха млади момчета и момичета, които са музикално неграмотни, да не кажа и неталантливи. Или пък ако са талантливи, то недостатъчно. Но за сметка на това са много подвижни и изключително амбициозни, търсят по всякакъв начин възможности да се реализират. Нашето поколение имаше създаден стандарт. Да, някои хора пееха и партийни песни и обслужваха идеологията, но имаше конкурси и телевизионни изяви. Подкрепените от партията ги излъчваха по-често и получаваха гланцова хартия. Другите имаха далеч по-малък шанс, дори и аз мога да се сложа сред тях и да кажа, че не съм бил много излъчван. Но все пак имаше новогодишна програма, програми за 8 март и 9 септември. Вървяха музикални предавания по телевизията. Като попаднеш в такова предаване, хората получават шанс да те видят и да преценят дали те харесват или не.

В момента положението е много тъжно по отношение на производството на българска музика, но и по отношение на реализацията. Няма никаква културна политика от страна на държавата. Има тотално нашествие на чужда музика. Няма друга страна, която да не излъчва собствените си песни и изпълнители. В Гърция, Турция, Русия, Румъния, дори и в Сърбия, е по-различно. Имат си там държавна политика за изкуството. При нас е на самотек. Така е и в здравеопазването. На преден план излиза нахалният, готовият на всичко, този, който е готов да пробива с лакти, нокти и зъби.

– Невъзможността да получат пенсия е болна тема за много наши музиканти, а предполагам и за вас. Навремето са пенсионирали Емил Димитров като хорист втора категория от Концертна дирекция…
– Парадокс! Това е част от т.нар, пенсионна политика на държавата. Гавра, която продължава и до днес. От мен искаха да доказвам, че съм работил в тази държава, че съм й изкарвал пари. Е, как да стане, след като няма документи?! Унищожени са! Може би, ако българските музиканти бяхме малко по-оправни, трябваше да съдим държавата. Ние сме работили много години и сме носили големи приходи за страната. И изведнъж цялото това нещо с лека ръка е затрито и го няма. Много е странно. Не, че ще забогатеем от тези смешни български пенсии, да не дава Господ човек да разчита само на тях, но… Бях на близо 50 години, когато разбрах, че нямам никакви права. Много се травмирах. Близо година не работих нищо и бях готов дори да се откажа да практикувам повече професията си. Благодарен съм на Силвия Кацарова, която ме изкара от този лош за мен момент, от тази психическа травма, тогава направихме една-две песни и по някакъв начин забравих, какво мисля за държавата.

Много е страшно да се окаже в един момент, че не си живял. Представяте ли си, трябва да доказваш, че си бил жив! Аз от 20-годишен работя и е смешно това, което стана. Уникален цинизъм! Много-много отчаян бях, като разбрах, че нямам пенсионни права. Бях пуснал по онова време даже една огромна брада. В такива моменти човек трябва да каже майната му на всичко и да продължи напред.

– Трудно ли е да си актуален в музиката днес?
– Винаги е било трудно. Най-лесните неща са най-сложни, така е и в живота.

Когато обаче правиш нещо с любов, хората го оценяват рано или късно. Интуицията на публиката е на ниво, безкомпромисна. Винаги има Видовден. Е, понякога идва доста късно и някои не издържат. Характерно за изкуството е творците да не бъдат разбирани напълно. Всеки трябва да прецени за себе си дали иска на всяка цена да успява, или да поеме по-труден път. Аз мога да се похваля, че съдбата е благосклонна към мен. На повече от 60 години съм, а продължавам да работя като вол и се пеят песните ми. Мога да си позволя дори да пренебрегна това, че телевизии и радиа не желаят да излъчват българска музика. „Оцелявам, но за съжаление такива като мен са единици. Много талантливи хора просто се отказват.

– Честен и откровен човек сте. Това създавало ли ви е проблеми?
– Да, но не спестявам нищо, защото при мен е въпрос на характер. Имало е хора, които не са ме харесвали заради откровеността ми. Не че съм играл ролята на Дон Кихот, но така съм усещал нещата и така съм ги казвал.

– Гледате ли „Като две капки вода“ и „Гласът на България“?
– Дори участвах в „Като две капки вода“. Беше много смешно, моята партньорка трябваше да бъде рапър. Песента е стара, на Стефан Димитров – „Казано честно“. Навремето я реализирах с моята група. Тогава със Стефан решихме да използваме соло на народни инструменти, изпълнено от хора от ансамбъл „Филип Кутев“. За първи път у нас тогава вкарахме фолклорна музика в поп песен. След години, когато се появи попфолкът, започнах да се шегувам, че аз съм бил причината.

– „Казано честно“ от раз ли стана хит навремето?
– Отначало не тръгна добре, както и много други мои песни. Причината да стане хит беше конкурс за диджеи на морето. Тогава се оказа, че са въртели песента непрекъснато през лятото. След това радиото започна да я пуска и тя доби популярност. Години по-късно „Ъпсурт“ записаха pan вариант. Това им беше трамплинът, песента, която ги направи известни.

– Злоупотребявали ли еа ваши колеги е песните ви?
– Може би трябва да издам албум с песните ми по които са направени кавъри от колеги, без да съм позволявал. Би трябвало поне да се попита, въпреки че в нормалните държави дори се и плаща за това. Тези изпълнители не са ми казали даже и едно мерси. Живи и здрави да са.

– Имате ли архив на песните си?
– Не, не мога да се похваля с това нещо, за съжаление.

– Какво мислите за конфликта за името на група „Диана Експрес“ между Митко Щерев и Максим Горанов?
– Много неприятен спор. Аз съм от най-първата „Диана Експрес“, когато направихме дебютния албум. Тогава бях певец при тях. Истината е, че Митко е измислил групата и хитовете й, той е много грамотен музикант.

– Спомняте ли си кога си купихте първите микрофон и пиано?
– Да, бях в Монреал и си купих микрофон и фендер пиано. Е, и преди това имах няколко микрофона. В началото бях пианист. Имах възможността да свиря на портативното пиано на Митко Щерев.

– Имали ли сте проблеми с комшии заради свиренето на пиано вкъщи?
– Имал съм в някои сгради. Проблемът със съседите е част от занаята ни. Не можеш да превръщаш частния си дом в студио. Неотдавна си продадох фендер пианото на един мой приятел. Радвам се, че е в добри ръце.

– Пеете ли си под душа?
– Не ми се случва често. Но иначе много пея. Когато правя нова песен, мисля как да стане, напасвам я и непрекъснато пея. Случва се дори несъзнателно по 50 пъти да пея припева. Както вече казах, една песен не може да се роди от днес за утре. Трябва й време. Това ми е останало от периода, когато работих в „Диана Експрес“. Ние тогава репетирахме денонощно, докато нещата не станат и не се напаснат.

Не искам никого да обиждам от младите колеги, но истината е, че трябва да се занимаваш с музика постоянно и да изпипваш нещата. Трудоемко е и се изисква робски труд. А и трябва да бъдеш малко по-грамотен и образован.

– Случвало ли се е почитателки да си късат блузите на ваши участия?
– (Смее се.) Случвало се е да се подписвам на блузи и на женски гърди дори. В последно време са измислили да снимат с телефони и фотоапарати. Тази любов е много важна, защото виждаш, че е имало смисъл да правиш дадено нещо, че то е оценено.

– Признавали сте, че се влюбвате през 2 седмици. А може ли да се каже, че любовта на живота ви е певицата Ани Върбанова?
– Безкрайно обичам Ани Върбанова – и като музикант, и като човек. Чуваме се и се виждаме, когато можем. Тя е великолепна певица, много интересна индивидуална изпълнителка.

– Стреснахте ли се, когато се заговори, че имате незаконен син?
– Не, но много се смях. А преди години пък казваха и пишеха, че съм син на Апостол Карамитев. Дори пуснаха снимки, за да се види приликата ни. Бил съм по случайност със съпругата и децата му на море, летувахме в една станция. Но нямам никаква роднинска връзка с Апостол Карамитев.

– Вашето бащино име е Михайлов. В Русия ви знаят и така…
– В Русия е традиция да се обръщат към човек с бащиното му име. Аз не го знаех и преди години, когато бях за първи път там, ми казаха: „Пожалуйста, Михайлович, на сцената!“. Не допусках, че става въпрос за мен и не излязох. А докато разбера, закъснях. Алла Пугачова например я извикват в Русия с бащиното й име Борисовна.

ВИЖ ВИДЕОТО: