Калин Сърменов: Мързелив съм, такава ми е кармата! ИНТЕРВЮ

Калин Сърменов е роден в София на 25 май 1963 г. Той е актьор, музикант, режисьор, художник и бизнесмен. Основател е на момчешките групи „Контрол“и „Чувал, чувал“, автор на култовите песни „Леле, како“ и „Булка“.

Поредната му хитова изява бе в ролята на Михаил Михайлов – Милото в сериала „7 часа разлика“. Зад гърба си има два брака и две дъщери – Дария и Димана. От няколко петилетки е собственик на рекламна агенция „Златен век“, която, ако се вярва на слуховете, го е направила милионер.

– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Понеже вече остарявам, си желая на първо място здраве, а на второ – да живея, без да работя, да имам тази възможност. Ще ми се да рисувам, да пиша, да се занимавам със себе си, да си обръщам внимание.

– Каква беше за вас изминалата година?
– Доста емоционална. Но понеже аз обичам да живея наситено, се чувствам комфортно в един забързан ритъм. По-скоро дните минаваха на полюси, на крайности. Все още ми се иска да се развивам, да научавам нови неща. Мисля, че тази година открих нови „пространства“, в които не бях бъркал с пръст. Не мога да се оплаквам. През тази години ми се случи и едно от най-неприятните неща за всеки човек – отиде си татко. А нашата връзка беше много силна, истинска. Смъртта е нещото, с което не мога да свикна. Важното е, че имаше емоции и се надявам те да продължат.

– Какво е отношението ви към подаръците?
– Хората, които ме познават отблизо, знаят, че аз съм малко труден на подаръци по простата причина,“ че за мен вещите нямат кой знае какво значение. Тази тяхна суета е заглушителна и ние трябва да се стараем да бягаме от нея. Приятелите ми са се научили да ми правят емоционални подаръци, което за мен е много важно. Още помня как навремето беше модерно да си подаряваме въздух от Париж. В найлонов плик с картичка някой да ти го подаде – големи вълнения. Най-често подаряваха 2 глътки въздух от Париж. Сега чакам да видя с какво ще ме изненадат приятелите. Пак ще е нещо нестандартно.

– Имате ли незабравим рожден ден?
– Нямам някакви рождени дни, които да са протекли особено. Аз не си празнувам рождените дни. Има хора, които ги превръщат в сватби – такива пищни тържества, на мен това ми е прекалено. Не обичам многото дандания. За това се събирам с най-близките. Тази година, понеже имам юбилей, ще си позволя малко по-широко тържество. Ще се случи за първи път в живота ми. Съпругата ми обеща, че ще е на ниво, ще го организира тя. Плануваме да се съберем в столичен клуб, да изпием по една чаша.

– Кой е най-лошият и най-хубавият момент във вашия живот?
– Раздялата с татко е най-лошият момент. Хубавите ми моменти са много – срещата със съпругата ми Боряна, раждането на децата. Аз мога да се похваля, че съм щастлив човек, че имам изключително верни приятели от 40 и повече „години. Те са проверени в битките, снеговете и в бурите от хора.

– Притеснявате ли се от старостта?
– Разбира се. Като всички останали хора, така и аз се питам; „Кому е нужно да стареем“, „Къде е логиката“?! По повод смъртта на Чочо Попйорданов си говорехме с колеги и приятели за живота. Стигнахме до извода, че въпросът не е в смъртта, а в това какъв пример даваме, докато живеем. И моята енергия е все повече и повече насочена към това – какво ще оставя за себе си, какво правя, как се оценява то. Единственият, смисъл на живота е личният пример. Другото е тленно. Колкото и пари да печелиш – нищо не правиш. Трупането им е една неистина, която не ни помага. Какво значение имат те, когато си отидем, факт е, че ние в момента не даваме добър пример на младите. Във всички интелигентности у нас има много голяма простотия.

– Как виждате себе си след 20 години?
– В реалност и, в нереалност. В реалността се виждам като работещ човек. Работещ, защото по принцип съм мързелив, такава ми е кармата. Но в този живот аз съм осъзнал мързела си и полагам всички усилия да се боря с него. В нереалност – да пиша разказчета, да ловя риба. Джон Ленън има едно великолепно изречение в книгата си: „Ако можех да бъда рибар, щях да бъда рибар. Ако можех да бъда нещо друго, а не това, което съм“… Та човек винаги иска нещо, което не е. Животът ни предлага друго меню, което не сме очаквали.

– Вярвате ли в съдбата?
– Вярвам в това, че има едни гени, които определят логиката на поведението ни. Може би те са някакъв вид съдба. Човек трябва да се опитва през целия си живот да разбере кой е, къде отива и какво иска. Колкото по-рано разбере какво иска, ще е по-щастлив. За съжаление това е вид интелигентност, която при нас, човеците, е малко деликатна. Трябва да се научим да не слагаме личните интереси пред обществените, за да можем наистина да кажем, че ние сме народ, а не племе. Ние не сме събрани тук, за да оцеляваме, а да продължим да се развиваме, доказваме и оставяме следа.

Докато мислим само за оцеляването, ще жънем плачевен резултат.

ВИЖ ВИДЕОТО: