Родената в Бургас Кичка Бодурова е изнесла стотици концерти на пет континента, а от 1991 г. живее и работи в Америка. Връща се за първи път в България през 1994 година, за да изнесе грандиозен рецитал на „Златният Орфей“. И от тогава до ден днешен завистта и злобата я следват неотлъчно. Патилата си описа в книга, отзвукът от която още не затихва. Певицата е в България, за да представи тройния си албум „Златните песни“ на концерти в страната.
– Кичка, още с пристигането ви поканиха в сериозно тв предаване, където ви атакуваха с прекалено лични въпроси.
– Това надничане в чаршафите на хората се е превърнало в мода у нас. Аз питам ли ви дали мъжът ви ви обича, сутринта бил ли ви е, или ви е направил кафе? Не ме питат за песните, а ми задават все едни и същи въпроси. Като че ли трябва непрекъснато да разказваме колко сме били велики и талантливи от малки и колко ни е било трудно да стигнем до върха. Понякога имам чувството, че трябва да накараме хората да ни съжаляват и като че ли тогава да ни заобичат. Аз не искам това да се случва. Дайте да си говорим за нещо по-позитивно. Нямам нужда да ме съжаляват.
– Как ви посрещна България този път?
– За първи път от толкова години България ме посрещна, плачейки, тоест с дъжд. Валеше, мрачно. Като че ли искаше да ми каже: „Не ми е лесно, ама ще се оправя“. Никога не е валяло така тъжно досега, никога. И то след всичко това, което чух и четох по интернет, докато бях в Америка. Хората вече не издържат.
– Вие живеете в Лае Вегас – град мечта, който блести от чистота, красота. Там са преобразували пустинята в рай. След всекидневието ви там какво е усещането в българския ви дом?
– Сравнение не може да се прави. Просто приемаш истината такава, каквато е. Разбира се, не мога да приема купчината с боклук, изхвърлена безотговорно пред моя дом, канализацията, която все още липсва, и тинясалите води отпред. Как може след толкова години да няма инфраструктура в престижните квартали на столицата, а да се пишем европейци. Толкова е обидно. И плащаме данъци – за какво точно?
Мисля тази година да не плащам. Какво ми е подсигурила държавата – улица или кофа за отпадъци?
– Какво според вас не знае българинът?
– Замислям се много пъти. Ние обичаме много да се тупаме в гърдите – да се гордеем, че сме българи, да критикуваме другите. А всъщност най-важното, което липсва и не го проумяваме, е думата респект. Респект към конкуренция, към работата, към поста, за който са ти гласували доверие и на който са те сложили. Респект към тези, които са те избрали, към поколението преди теб. И най-вече – респект към самия себе си. Защото, ако го имаш, ще се срамуваш да вършиш недостойни неща. Респект, толерантност, уважение. Огледалата в България трябва да ги продават с този надпис. Всяка сутрин, като се оглеждаме, да ни напомнят тези три неща.
– Прословутата българска злоба е сред най-лошите ни черти. Заради нея ли в първите дни на януари вместо поздравителна картичка в личния си профил написахте: „Миналата година поне за мен бе пълна с интриги, перипетии, прочистване на приятелския кръг…”.
– Истината е, че имаше такива неща и те ме накараха да преосмисля живота си. Каквото е имало да кажа, съм го казала в книгата си. Втори том няма да пиша.
– Приятелите ви познават като човек, който стои над нещата. Сега сама ли се хвърлихте в конфликт с Тони Димитрова, или някой го измисли?
– Аз никога не влизам в конфликт и винаги се старая да извинявам другите, тъй като Бог ми е дал много – повече от обикновеното. И въпреки огромното ми желание да не коментирам случая, искам само да ви попитам: ако някой ви набеди публично, че сте използвали „мръсни лъжи и гнусни приказки“, че сте имали „болни амбиции“, как бихте реагирали, при положение че нямате представа за какво става дума.
Не мога да отговарям за коментарите на медиите и на моите фенове. Фестивалът в Бургас не е моята най-връхна точка. Не искам да коментирам кариерата си, но ако някой не е запознат добре с нея, може да влезе в Уикипедия и да прочете. Нямам нищо против този някой да си прави реклама на мой гръб, но не и за моя сметка. Добре е да се състезаваш, но трябва да избереш правилната категория. А аз отдавна съм приключила с републиканското първенство.
Името си съм градила и съм го съхранила след толкова години и го пазя като очите си. Затова имам любовта на публиката. А кой каквото ще да говори.
– Чували сме, че подавате ръка на млади хора, чието детство минава по-трудно, съвсем не безоблачно и щастливо?
– Разговарям с тях като равна, но преживяла повече от тях. Имам няколко от 12- до 25-годишни, които ми пишат често, споделят с мен поезия, преживяванията си, лични неща. Много лични. Защото знаят, че много ги обичам, ще им дам винаги правилния съвет. Съветвам ги да бъдат толерантни, добри и много им вярвам. Най-важното е, че те ми вярват. Това, което ще им кажа, за тях е истинско. Защото съм доказал се човек, минал пред немалко трудности. И съм сигурна, че един ден и аз ще се гордея с тях така, както те сега с мен. Те знаят всичко за мен – прочели са моята книга. Пък и без това се шегувам с моите приятели, че като минат 35, са вече стари за мен.
– Няма да питам дъщеря ви дали може да пее. Тя е младо момиче, което сигурно има своите мечти. Бих искала да ви попитам има ли вашия дух и хъс за работа да преследва своите цели?
– Кристи е прекрасо младо момиче. За мен бе много трудно да приема, че моето бейби е вече лейди. Тя има желание да стане журналист. Вече е втора година в университета на Лае Вегас. Беше приета и в Калифорния, но реши, че факултетът по журналистика във Вегас предлага подобри условия, и затова първите четири години ще остане там. Взела е нещо от мама – силния дух и характер, само дето се предава много пред тези, които обича – там й е слабото място.
Но човек се учи. Като получим няколко плесници от живота, тогава сами разбираме кое е правилното. Нужно е да изпитаме болката на разочарованието. Така че правилата за всекиго са едни и същи, а съветите са само за напомняне.
– На какви ценности бихте искали да научите Кристи?
– Виждам я като мое копие – за приятел е готова на всичко, забравя лошото бързо, ненавижда предателството, много е горда. Винаги, ако има нужда, ще поиска каквото й трябва, никога няма да си позволи да отвори чантата ми. Даже съм й давала повече и тя ми казва: „Мам, не ми трябват толкова“. Единственото, което може да си позволи да вземе, е нещо от гримовете или парфюмите ми. И после се извинява. А на мен извиниш ли ми се, и последната риза от гърба ми можеш да вземеш.
– Всички винаги са били любопитни за живота на звездите и си мислят, че той е изпълнен само с блясък и радостни емоции. Така ли е?
– Всеки един живот има и трудности, и щастливи мигове. Но най-важното, когато си известна личност, е да не забравиш отговорността. Защото светлината на прожекторите не е само на сцената. Ти си осветен и в живота. И всичко, каквото правиш, се вижда.
Затова си отговорен с постъпки, с казани приказки, трябва да се съобразяваш с много неща. Иначе на никого не са чужди скръбта, разочарованието. От житейския си опит приех две много истински поуки. Често роптаем срещу това, което се случва, а то всъщност се случва за наше добро. И понякога се мъчим да го променим. А то не е за хубаво. Трябва да оставяме съдбата да решава. Нещо се случва не по волята ти, голямо разочарование. Умираш от болка. А всъщност след години разбираш и си казваш: „Слава Богу“. И другото – всички грешим, затова трябва да се научим да прощаваме.
– Едва ли сте броили концертите и пътуванията. Ако затворите очи, какво ще си спомните на прима виста?
– Спомням си концерта в Алжир. Имах турне там с оркестър „София“ 10 години след катастрофата, в която почина Паша Христова. Бях за първи път в арабска държава. В столицата Алжир на концерта излизам на сцената и гледам цялата зала – само мъже с бели забрадки. Такива, дето арабите носят, с черното кръгче отгоре. Цялата зала бяла. А аз – с черни сатенени високи ботуши с перли, къси шортички и с едно елеченце с кръстосани връзки отпред, с тънки презрамки. Залата примряла в началото, цялата в слух. Имах чувството, че ако спре токът, ще бъда разкъсана на парчета. По едно време запях песента: One way ticket, one way ticket. Ha припева си представи всички тези зрители, само мъже, в такта на музиката, полуизправени се вдигат и сядат в ритъм. А ръцете им като за хитлеристки поздрав. „Уан уей тикет“ – стават и сядат, стават и сядат. Над 1000 бели фереджета ли, как се казват…
Напуши ме смях ама едва го потискам и продължавам. Голям майтап. Музикантите с духовите инструменти не можаха въобще да си изсвирят партиите. А арабите сериозни в залата – сядат и стават с ръката за поздрав напред. И после познай – не можех да изляза от сцената.
– Какво е за вас песента?
– Музиката е език, на който се говори в целия свят и се разбира от всички, защото се усеща. Песента е изповед, която може да докосне много сърца. А сцената е едно огледало, което може да покаже най-скрития ти недостатък. Затова качиш ли се на сцената – внимавай.
– Какво ще подарите на тези, които толкова години не ви забравиха и дочакаха вашата промоция?
– Промоцията е на двойния ми албум „Златните песни на Кичка Бодурова“ с 2 х 20 песни. Най-доброто, събрано в албум, формат МПЗ. Какво по-добро от това. Ще има да ме слушат, докато им омръзна.
– Защо толкова много ви обичат? На всичките ви концерти в НДК виждаме как публиката е станала на крака и пее с вас?
– Тайната, мисля, е в това, че 22 години живея зад океана. Но не забравих моите почитатели в България и всяка година се връщах, записвах нови песни, правех концерти с билети, които всеки сам си купува. Не организирано като за избори. Поставях на изпитание себе си в тези трудни за българина времена. И те, моите почитатели, идваха и водеха децата си. Независимо че свикнах с лукса на живота, за миг не забравих сирашкия залък и откъде съм тръгнала. Възпях носталгията си и любовта си към България, изпях песни за емигранта. Който където и да е, пак иска да се върне у дома. Изпях песни за любовта – най-голямата магия на живота. И винаги се старах да бъда истинска. И с песните си, и с това, което казвам.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи