Теди Москов е институция в българската култура. Култовият режисьор е основател на частния театър „Ла Страда“ и създател на хитовото телевизионно шоу „Улицата“. Поставял е пиеси в различни наши храмове на Мелпомена, както и в Германия.
– Г-н Москов, как сте? Как минава един ваш ден днес?
– Донят смирено отстъпва място на следващия, а той пък хитро се прави, че прилича на предишния. Това може да се нарече „подлост“, или еднообразие, или почивка след „Ричард III“. Почивам си и се чувствам есе в „събота срещу недееееля“. Скоро обаче ме чакат само „понеделници“. Тук авторът иска да наше, че понеделник, като първи работен е най-неприятният ден от седмицата и че отново му предстои доста работа.)
– Доволен ли сте от спектакъла „Ричард III“, който поставихте в Народния театър?
– Моето доволство не е обективно за качеството на представлението. (Тук авторът иска да се направи на скромен или да се измъкне от отговор.) Доволни са хора, на които държа, няма да ги споменавам по имена, за да не се фукам. Изненадва ме недоволството някои други хора, на които също държа. Тях ще ги спомена по имена, но не на вас, а на тези, които харесват представлението ми, и ще организирам футболен мач помежду им. Ще стана рефер и ще гледам да завършат наравно. (Тук авторът по заобиколен начин иска да наше, че за нег са еднакво важни и положителните, и отрицателните мнения.) Всъщност за един все още действащ режисьор, оттам и за театъра ни, са полезни единствено добронамерените мнения – били те негативни, или позитивни.
– „Ричард III“ има ефекта на нещо средно между куклен театър за възрастни и джобно издание на Шекспир за деца. Това ли беше целта ви?
– Определено не е за деца, а и на плаката пише, че е забранено за под 16-годишна възраст. А и не деля театъра на куклен и драматичен. Целта ми беше да доближа проблемите на Ричардовата диктатура до проблемите на България днес. (Тук авторът иска да изрази учудване, че никой от така наречените театрали не забелязва аналогиите на спектакъла му с днешния ден.)
– Георги Мамалев, който е добър и ведър човек, справи ли се с ролята на тъмен и гаден злодей?
– Това ще кажете вие. Явно не сте гледали, иначе нямаше да питате, а и спектакълът нямаше да ви прилича на куклен и джобен. Симпатичните и ведрите злодеи в политиката са по-страшни от отблъскващите и мрачните. Те са опасните за човечеството – неусетно уоличат тълпите след себе си. А освен в нямото кино, никъде няма рецепта за това как се играе злодей. (Тук авторът иска да каже, че истинският дявол рядко си слага рога и опашка уж банално, но все трябва да се повтаря.)
– Колко време ви отне подготовката на послодното ви представление?
– Никога не почвам подготвен, готвя се по време на репетициите. „Слепец води слепци“, казва Питър Брук за работата си с актьорите. (Тук авторът се оправдава с гениален режисьор за това, че иалучква спектакъла си, докато го прави.) Това изнервя актьорите, но пък между тях си откривам някои неизнервени, които са подходящи за моя театър. Ползвам ги занапред. Работата вървеше трудно, изтощително за всички. Като че ли някаква сила пречеше на процеса.
– Какво е за вас общуването с актьорите по време на репетиция?
– Борба със стереотипите им. Борба с характерите им. А характерът е най-големият враг на таланта. Така ми е казал професор Атанас Илков – един от големите режисьори и педагози на кукления театър. Избухлив съм, но гледам да го правя незлобно. Асистентите ми са си записали някои мои крясъци към актьорите, например (цитирам най-благовъзпитаните):
* С бобри да репетирах, досега щяха да са го направили!
* Ако продължаваш да препускаш из текста, ще те кача на кон и ще те пратя при Будьони.
* Недей да ревеш! Не си в Джурасик парк и не те разглеждат уругвайски туристи.
* Купете на асистентката бронирана жилетка, а на мен – „Магнум“.
Не знам кой би могъл да се засегне от такива „обиди“. Но мълвата, че нагрубявам и псувам по време на репетиции, се разнася светкавично, за да се „насъскват“ актьори да не работят с мен. Сега ще повторя по повод псувните нещо, което съм го казвал и по други интервюта – „Няма мръсни думи, има мръсни хора“. (Тук авторът цитира любимия си писател Ярослав Хашек.)
– Притежавате уникално чувство за хумор. Имали ли сте неприятности заради това?
– От колегите ми уникално чувство за хумор притежава Камен Донев, не аз. Моето може да се нарече специфично. Хуморът за мен е философия, начин на живот, на общуване с хората. А за ужас на театралите, хуморът е една от най-сложните естетически категории! Те я отбягват, защото както котката, така и хуморът се „дресира“ трудно. Малко хора могат да го „обуздаят“. (Тук авторът „откри“ нова метафора за хумор – котка, която е и египетска богиня, оттам хуморът за него е божество.) Както при котките има различни породи, така е и при хумора. Всяка е със свой характер: хумор за диафрагмата, хумор за разума, хумор за чувствата. Има и злобен хумор, той хапе неочаквано, носи „зарази“. Веднага трябва да се „ваксинираш“, за да не „заболееш“ хронически. Колкото до неприятностите, те са част от професията ми Засега връх взимат приятностите!
– Ваши приятели споделят, че да сте ядосан е ваше нормално състояние…
– Значи са ми истински приятели! И аз го казвам на актьорите – когато не съм ядосан на някого, значи ми е безинтересен.
– Вкъщи и сред близките си отново ли сте така?
– Питайте в МВР, нали подслушват.
– Трудно ли се живее с вас?
– Предлагам ви да опитате!
– Славата тежала ли ви е някога?
– Моята е тежала на други.
– Някога съжалявали ли сте за откровеността си?
– Да, в първия четвъртък на втория месец от по-по-по-миналата година. (Тук авторът се прави на интересен.) А и не сме толкова близки, че да го споделя с вас.
– Какво е работата за вас?
– Част от неврозата ми.
– Казвате, че откакто неграмотните и завистливите са взели властта на 9 септември 1944 г, има целенасочена политика одухотворените хора да се мачкат, а простотията да се величае. Все още ли това е така?
– От тази дата това става традиция у нас. И сега й сърбаме попарата. Но днес неграмотността се подпомага не само тук, а и в световен мащаб с джобни калкулатори, програми за правопис в компютрите, интернет в телефоните и риалити предавания по телевизията… За поддържане на завистта у нас също се хвърлят огромни усилия. Преди предметите, чиито собственици биха предизвикали завист, бяха недостижими в чужбина. Сега са тук, колкото по-близко, толкова по-недостижими за някои, но… не и за други! Първите завиждат на вторите, а вторите презират първите. И аз съм засегнат. (Тук авторът припомня епизода си от „ Улицата“ – „ Тъпа физиономия в хубава кола“.)
– Как ще коментирате стачките, оставката на правителството…
– Не съм политически коментатор. Но като театрал мога да кажа, че сега сме в антракт между две действия.
– Напрежението ще ескалира ли и ако да, как?
– Ако знаех, щях да си „тръгна в антракта“.
– Вие лично за кого ще гласувате?
– Поддържам малцинствата. Най-унизеното малцинство у нас не е нито етническо, нито религиозно, а политическо! Единствено политическото малцинство е лишено от права! Защо никой не се занимава с неговите нужди!? (Тук авторът иска да каже, че отново ще гласува за тези, които
имат малък шанс да влязат в парламента.)
– Ако решите отново да правите „Улицата“, ще поканите ли актьорите Кръстьо Лафазанов и Христо Гьрбов? В какви отношения сте с тях?
– He ви ли омръзна да питате!? Няма да излезе скандалче от тая работа!
– Съжалявате ли, че въстанахте срещу чалгата?
– На автомивка оставих колата си да я мият отвътре. Радиото беше включено на „Джаз FM“ Когато си я взех, ехтеше радиf „Веселина“. Аз не бих постъпил така. Никой няма право да сменя моята музика – било, като спират радиото ми, било, като я заглушават с децибели! Чалгаджиите явно не мислят така! Агресията (всяко въстание е форма на агресия) е в тях, не в мен… (Тук авторът дори не слава удивителна в края на изречението си.) Доста пъти обяснявах, че не съм въставал срещу никакъв вид музика! По принцип не харесвам въстанията – у нас те винаги са били неуспешни!
– Засегнат ли сте от Азис за обидите по ваш адрес?
– Той не беше чувал за мен, така че обидите бяха насочени към някой абстрактен човек. А вие виждали ли сте обидена абстракция?
– Бившият министър на културата Вежди Рашидов нарече възникналата дискусия „жълта и непочтена“. Така ли трябваше да постъпи?
– Трябваше да обясни непочтена за кого!
– Какво е положението на българската култура в момента?
– Не знам какво имате предвид под „култура“. Но театрите са пълни. Но и в празните се дават добри представления. Малкото хора в една зала се чувстват съмишленици. А многото в пълната зала се чувстват тълпа. (Тук авторът се замисля за едно друго малцинство – интелектуалното.)
– Преди известно време Калин Сърменов предприе кардинални мерки в Сатирата. Това ли е начинът да потръгнат нещата в българския театър? Правилно ли постъпи Сърменов с Павел Поппандов, Мария Статулова и Филип Трифонов?
– Филип Трифонов ми е братовчед, така че отговорът ми няма да е обективен. Явно доста сте „човъркали“, за да ми зададете този въпрос. Знаете, че ще работя при Сърменов и всякакъв мой отговор би бил неудобен за някого. (Тук авторът избягва конкретен отговор и използва нападението, като най-добрата форма на защита.) Освен това резултатите от действията на Калин ще се видят след време.
– Има ли нещо, което може да ви изненада, или сте подготвен за всичко?
– Ако знам какво ще ме изненада, значи няма да е изненада!
– Синът ви Иван тръгна по вашия път. Опитахте ли се да го разубедите?
– Пътят си е негов!
– За какво са най-честите ви спорове с Мая Новоселска?
– Коя джаз-рок група е по-добра – Blood Sweat And Tears или Earth Wind And Fire. (Тук авторът се перчи, че слуша по-специална музика.)
– Кой е последният ви подарък, който направихте на съпругата си?
– Последен никога няма да й направя. Последен значи след него да няма друг. Сега наближава рождения й ден, ще я изненадам. Бих могъл дори да ви кажа с какво, защото тя рядко чете моите интервюта. С обувки! Но дали спортни, дали с висок ток, дали туристически, дали за степ – не казвам! Всъщност не й знам номера. А ако я питам, ще се сети… Ще й кажа, че номерът й трябва за данъчната декларация… (Ха-ха-ха.)
– Кога се оженихте за Мая и колко време ви беше необходимо да я убедите, да стане ваша жена?
– Ожених се 1987 г. Дали аз или тя убеди мен – не помня вече! Всъщност, ако един брак е имал нужда от убеждаване, горко му! Ние имаме брак само пред общинските служители в общината. С всяка смяна на кмет, той се обезсилва и трябва да го подновяваме. (Тук авторът прави опит за шега с брака и общинските служители.) Всъщност тепърва ни предстои да се оженим в религиозния смисъл на това понятие. 26 години досега бяха подготовка…
– Романтичен ли сте?
– „Рома“ е Рим на италиански. В този смисъл – да!
– Обичате да пътувате. Каква беше първата ви кола?
– „Пътят е целта“, „Истинският пътешественик не трябва да притежава причина и крайна точка на своето пътуване“ – това е философията на Лао Дзъ. Той ми е любимият мъдрец. Като дете първата кола на фамилията беше стара светлосиня „Шкода“. Наричахме я „Светлосинейката“. Майка ми взимаше 54 лв. заплата като дежурен лекар на представления в „Младежкия театър“, а баща ми – около 160, като лекар специалист по гласовете. С тези пари дълго време можехме да имаме само един стар мотор „Ламбрета“. Моята първа кола беше счупено жигули.
Със 124 лв. заплата като недипломиран режисьор и после 145 като дипломиран в 1986 г. не можех да си позволя нещо по-сносно. Нямам носталгия по социализма. Имат я хората без образование, те под 300 лв. на месец не слизаха.
– Ваше хоби са антиките. Откога се запалихте? Колко антики имате?
– Това го измисли синът ми на някакво интервю, за да се пошегува с мен. И двамата бяхме убедени, че никой няма да повярва на тази глупост. Иначе обичам да посещавам антикварни книжарници, стари крепости, църкви и градове.
– Знае се, че много обичате да си хапвате. Някога имали ли сте проблеми с килограмите? Спазвали ли сте диета?
– След всяка диета напълнявам до безобразие. Затова само гледам да не ям нищо между две яденета. А когато ям, почти не дъвча, явно съм уморен от дъвчене. (Тук авторът има предвид дъвчене в преносен смисъл и отново се прави на интересен.)
– Тази година ще станете на 53 години. Чувствате ли се помъдрял?
– От написаното дотук не личи.
– Някога вземали ли сте се много на сериозно?
– По комунизма-да! Имах чувството, че живея с мисия. С мисията да се боря против този човеконенавистен обществен строй, от който идват всички злини за България. Днес се оказа, че мисията ми, била да допринеса на някакви дерибеи да дерибействат. Да не забравяме, че както дерибеите, така и всички ние сме деца и внуци на „рабочий и колхозница“. Носим техните генетически белези! Действаме така, както са ни възпитали!
Време е някои хора да се разграничат от родителите си…
„Миньор е моят татко, Миньор ще съм и аз.“ Ти – да, но дано друг – не!
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи