Проф. Маргарита Ваклинова: Имотът, в който е изкопано Панагюрското съкровище, не е на "наследниците"! ИНТЕРВЮ

Нa 8 декември 1949 година тухларите Павел, Петко и Михо Дейкови тръгват към нивите около циглената фабрика край гара Панагюрище, за да копаят глина, и кирките им се натъкват на златно съкровище. Директорът им иска то да бъде продадено за нуждите на фабриката. В крайна сметка съкровището става притежание на държавата, а за находката всеки от тримата братя получава от държавата по 300 000 тогавашни лева.

Всеки от тях си построил къща. Купили една нива от 8 декара, която да обработват заедно, но като направили ТКЗС в Панагюрище, им отнели земята. До края на живота си обаче и тримата казвали: „То не е злато, то е история. Само за музей е! Добре, че попадна в честни ръце!“.

Сега обаче техните наследници имат претенции прочутото Панагюрско съкровище да им бъде върнато. Павел Цветанков и Стефка Ангелова твърдят, че златните съдове са открити на частна земя и не са откупени от държавата. Цветанков е един от десетината наследници на тримата братя Дейкови. Днес те твърдят, че държавата е присвоила незаконно Панагюрското съкровище. Завели са дело за установяване на неговия действителен собственик и съдът трябва да се произнесе до месец.

Потърсихме за интервю по скандала едно от светилата в археологията – проф. Маргарита Ваклинова, дългогодишен директор на Националния археологически институт с музей към БАН.

– Как ще коментирате скандала около Панагюрското съкровище, госпожо Ваклинова?
– Трудно бих могла да го коментирам. В момента нещата са такива, че не искам да се мьрся с тази гадост. Душата ми е омерзена.

Отвратена съм от безумието на този народ. Гледах едно предаване с Павел Цветанков, който има претенции за собственост над съкровището. Това е един замазан господинчо с не много добро излъчване. Не знам кой му е пробутал този фитил, та му е намерил даже и адвокат, защото зад цялата тази нагла и мръсна история се крие друг някой човек, който иска да получи съкровището.

– Какво ви дава основание да мислите така?
– Направи ми впечатление, че на два пъти този човек, Цветанков, каза обществото да не се безпокои, съкровището ще остане в България.

Ние живеем в така наречената демокрация толкова години. Защо сега се сетиха да си търсят съкровището? Кой ги подучи? Струва ми се, че зад това стоят огромни интереси.

– Двамата ищци обаче се позовават на Закона за старините от 1911 г, който е действал през 1949 година, когато е открито съкровището.
– Държавата би могла да реши тези въпроси със законодателни решения. Така, както може президентът да помилва някой престъпник, така може с еднократен акт спорът да се ликвидира.

– По принцип всички открити съкровища не са ли притежание на държавата?
– Панагюрското съкровищо не е просто национално богатство, то е чудо от световен мащаб. Няма никакво значение дали е намерено в частен имот. Между другото, имотът не е техен и в случая наследниците изобщо нямат право на възражение.

– Те обаче твърдят: „Дори да ви откраднат кола или апартамент, всеки се бори за собствеността си“.
– Техните мотиви според мен са казуистика. Предците им навремето са получили награда, че са предали съкровището, и не са протестирали срещу нея. По силата на Закона за собствеността, член 91, им се полага възнаграждение, но то cе прави на базата на събиране на комисия, която дава оценка. Такава не е била направена. Държавата така е решила. Какво се случва след Френската и Октомврийската революция? Идва нова политическа система, която ликвидира всичко, което е било преди това. така става и у нас. Такива са били обстоятелствата. Ами какво ще се случи, ако утре на някой правнук на „наследниците“ отново му се стори неприемливо нещо и предяви нови претенции.

– Имало ли е и друг подобен скандал?
– Вълчитрънското съкровище също беше оспорвано. Там много лесно парирахме претенциите. Държавата трябва да си застане на мястото и да си гледа работата. Целият този случай показва колко безпомощна е тя в тази ситуация.

– Слушали сме много за заигравки на археолозите с иманяри.
– Нашият колега Георги Китов. Бог да го прости, познаваше иманяри и си общуваше с тях, за да разбере къде може да бъде открито нещо ценно. Иманярството всъщност беше подклаждано от колекционерите. Щом има търсене, ще има и предлагане. Поначало българинът е болен на тема лесна печалба. Думата злато е магическа за него. Даже не си представя, че има по-скъпи неща. Той е още в епохата на своята митология. Живее с приказки за магарета, които носят дисаги, за укрити съкровища и карти.

– Възможно ли е да са намерени и други съкровища, подобни на Панагюрското, и те да са останали непредадени на държавата?
– Естествено, че има. Знаете ли колко време са се колебали онези хора във Врачанско, които попаднаха на съкровище в собствената си земя, какво да правят с него? Накрая проблемът е станал морален, пък и страх е имало вероятно и са го предали на държавата.

– Откога са развързани ръцете на колекционерите?
– Първото нещо, което направиха гербаджиите на Бойко Борисов през 2011-а, беше промяната в закона, така че да дадат изключителни права на колекционерите.

Затова се бързаше толкова да се отмени действието на закона от 1969 година, който беше много по-строг. Ние сме абсурдна държава, щом след 60 години някой може да предяви претенции за предмети, които са платени. Помня, че в Пловдив повече от 40 наследници се съдиха за Ламартиновата къща

– Върху какво работите в момента?
– Като шеф в Института по археология и директор на музея започнах да пиша историята му. Той е първият в България и в нашия трезор се намират най-скъпите съкровища. 10 години той беше затворен заради заповед на Людмила Живкова. Слава богу, нещата се оправиха.

Продължавам да преподавам и да правя разкопките в Никополис ад Нестум и Велики Преслав. Там работя от 1964 година. Цялото това наследство трябва да бъде опазено от посегателства и съхранено за поколенията.

ВИЖ ВИДЕОТО: