Известният историк Андрей Пантев е най-прочутият рожденик тази седмица. Роден е на 26 март 1939 г. в село Раковица, Видинско. След завършването на гимназия във Видин следва „История“ в Софийския университет. По-късно специализира в Англия и САЩ.
Бил е депутат в 39, 40 и 41-вото Народно събрание от гражданската квота на „Коалиция за България“. Автор е на 40 книги и над 300 публикации на български, английски, руски, немски и испански език.
Носител е на голямата награда „Голям Платонов Нобел на века“ на световната академия „Платон“.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Здраве, но ако трябва да очаквам с надежди бъдещето, тогава си пожелавам да продължавам да изпитвам никотинов глад, алкохолен глад и естетически глад. Искам полицаите да ме спират за превишена скорост. Ще ми се да продължа да изпитвам всичко онова, което преживях през всичките минали години.
– Каква беше изминалата година за вас?
– Прилична и щастлива. Останах си със същите приятели, същото жилище и същата кола. Обикаляме дружно старите кръчмета, които си ги знаем отдавна. Така че през 2012-а не ми се случиха някакви знаменити събития, но нямаше и нещастия. За човек с моето крьщелно свидетелство това е голямо постижение – позитив сам за себе си.
– Имате ли незабравим рожден ден?
– Аз не мисля, че ма мой рожден ден е станало някакво голямо събитие, че да го помня. Нямам незабравими рождени дни. приятелите винаги са ме приемали много добре, независимо в какви диапазони се е развивала кариерата ми и какво съм преживявал. Обикновено празнувам във Видин, в заведения край брега на Дунав. Но тази година ще направя малко изключение.
– Какво е отношението ви към подаръците?
– Не познавам човек, който да не обича подаръците, но те се правят, за да напомнят нещо, а не да впечатляват съc скъпота или финес. Даровете свидетелстват, че някой мисли за нас. Философията на подаръка е да поднесеш на някого нещо, което ти самият никога не би си позволил и в същото време да ти създава спомени. Никога не казвам какво искам да ми подарят или изненадат. Тази комерсиална мания ми е чужда, не само на мен, но и на приятелите, чиито рождени дни съм посещавал.
– Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
– Най-лошият момент бе смъртта на родителите ми. Най-хубавият беше, когато разбрах, че съм обичан, когато се роди дъщеря ми. Но аз съм скептичен към определения като „най“. Животът не е конно надбягване. Понякога най-дребната случка ме прави щастлив, а най-големият триумф – безразличен. Онзи ден например бях много щастлив, истински, до дъното на душата. Напусках Народното събрание, изнасях си багажа, когато охранителят ме спря и рече: „Не искате ли малко да си поговорим?“. Почувствах се безкрайно щастлив. Усещането беше по-голямо, отколкото да прочета хубава рецензия за себе си.
– Притеснявате ли се от старостта?
– Гледам на нея като на изпитание. С нея пред лицето ти идват пови истини и само страхливците избягват да мислят за нейното свършване. А то е неизбежно. Сама по себе си възрастта ме е лошо нещо Жалкото е, че трае сравнително кратко. За разлика от младостта, която е съвсем малко по-дълга. Принципно аз вярвам в някакво висше разумно начало, което ръководи човеците. Дали това е някаква планета, Бог или обикновени човешки биологични поведения – не зная. Вярвом обаче в една определеност, което на означава, че човеците трябва да разчитаме само на нея. Тази философия на определеността може да ни направи лениви, безпомощни и фаталисти.
– Как виждате себе си след 20 години?
– В един по-хубав, по-добър и по-възвишен свят. (Смее се – б.а.) Ако следваме статистиката, ще се види, че след 20 години просто няма къде другаде да ходя.
– Ще се включите ли в изборите за следващото Народно събрание?
– Не, изкуството на жизнения опит е да разбереш кога трябва да спреш. Иначе можеш да се окажеш и смешен, и досаден, и паднал в собствените си очи.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи