Тази година няколко чиновнички от чирпанската община, но под председателството на скучния и слабо известния поет Таньо Клисуров, но най-вече пак заради всемогъщото присъствие на Михаил Неделчев, присъдиха наградата с името на големия Яворов на… Калин Донков.
Аз лично три нощи не спах, но така и не намерих някаква връзка между красивото вълшебство, трагиката, много изтънчения стил на Яворов и писането на Калин Донков. Първо, аз смятам, че това много престижно отличие трябва да се дава от безспорни литературни авторитети. Освен това Донков отдавна
не е в активна творческа позиция. Дълго не е написал нищо или поне нещо впечатляващо ни, запомнящо се през последните две десетилетия. За мен той е журналист, но не и 100-процентов писател в класическия смисъл на тази дума. Познавам доста негови стихове от социалистическото минало. Повечето от тях са текстове за войнишки песнопойки и частушки за разтуха, а не извисена, непреходна или поне достатъчно трайна художествена литература. В тях има всичко друго освен мощен яворовски дух. Те не са съзвучни с толкова необикновената поезия на Яворов. Социалното и всекидневното винаги са вземали връх над художественото начало в творческата дейност на Донков. Някъде до към 1989 г. той разполагаше с голямата привилегия да ползва архива на МВР за сензационни явления. Там публикуваше сърдитите си дописки за Живковото време. Странно е обаче защо той повече от 20 години премълчава днешната ни действителност, която е далеч по-драматична, слабо перспективна, но и по-страшна от тази под ръководството на Тодор Живков. През Живково време живеехме
скромно и под зорко политическо наблюдение. Но се учехме и се лекувахме изцяло без пари. Имахме работа. И то не каква да е, а по сърце. Ходехме на почивка по два пъти в годината. Радвахме се на културни художествени развлечения. Не бяхме мачкани от днешното кръчмарско изкуство. А сега безброй стари, но все повече и млади хора излизат нощем. Тогава прибират приличните хранителни отпадъци от уличните кофи за боклук, като трепбрят от страх да не бъдат забелязани и съжалявани от техни познати.
Даровит поет като Петко Братинов е далеч по-близък до Яворов поне с отделни свои творби, но е подминавай системно, макар че издава книги всяка година, че се отличава с мъжката властност и философската насоченост на едни от своите търсения. Не се сещат дори за голямата поетеса Лиана Даскалова, която слава Богу още е жива, и макар че е почти неподвижна, твори, подрежда литературни архиви, следи целия сегашен живот чрез медиите. Но кой да поиска нейното справедливо изтъкване, след като писателският председател Николай Петев харесва преди всичко писачи като Пелин Пелинов, когото предложи да получи най-високата държавна награда „Отец Паисий“?! Очевидно е, че Николай Петев не чете
достатъчно и не познава дори приносите на едни от първите представители на художествената словесност. Не случайно съюзът под негово ръководство изтъкна отделни талантливи, но и много безлични имена, творби. Признавам, че той има значителни заслуги за развитието на връзките между кметствата и писателската общност, между нея и литературните процеси, особено в Москва. Но особено нашата интелигенция все повече се пита защо писателската среда не присъства в сложния днешен живот на нацията, с малки изключения. Къде са нейните широко обсъждани творби за драмите на сегашния ни народ?! Но на Петев не му остава време да навлезе в тези дълбочини на писателското съществуване и на тяхното ръководене, може би, защото се занимава повече със собствените си писания. А те имат своите качества, но са доста далеч от широкото обществено влияние.
Наскоро Светият синод на БАН обяви за свой член-кореспондент писател не читателски любимец, а Алек Попов, макар че той няма никакви сериозни литературни трудове. Сценарист е на просташкия филм „Мисия Лондон“, който е пребоядисано и безвкусно нашарено копие на други мутренски филми, кримки – наши и чужди. Защото е
известно, че сценарият е само изходна основа, само първа стъпка към филмите. Той много често се преобръща, размества, допълва и въобще се обогатява, дори се променя от режисьора в неговата работна книга и през снимачния период. С една дума сце-нарното съчинение е само приложно творчество. То няма самостоятелен живот. То няма привилегията на драматургията да е един от литературните родове, заедно с белетристичните и лирическите изделия. Тя се създава за представяне от сцената. Но и се чете с удоволствие, особено когато е дело на великани от типа на Шекспир, Молиер, Гогол.
Но защо Поповият Алек да не се натика в мечтаните висини на научната общност, след като днес има над 20 писатели, които са продуктивни и блестящи поне в сравнение с него?! Само че техният председател Николай Петев все иска да му повярваме,
че единствено той не е получил писмена покана за подобни предложения и затова съжалява, че те били подминати от академичния синод. А Петев се разсейва многократно по такива поводи, за да не се скара с червените големци. Той е отличен актьор в живота и главно в ролята на нищо неподозиращия, макар че е много хитър човек и ловко се преобразява. Нерядко иронизира събеседниците си.
И се забавлява с глупостта им да вярват, че той ги уважава и даже им се възхищава. Петев и Неделчев са в комбина като консултанти и членове на групи за раздаване на престижни награди. Днес Неделчев ще каже „да“ на Петевия Калин Донков. А утре Петев ще гласува за снобската кандидатура. Защото те са и приятели. Заливат се от смях, докато тъпаците разправят, че са политически противници. А вие защо се чудите, драги ми читатели? Странно ли е, че един бивш съветски възпитаник и днешен червен позитанец като Петев и Неделчев – внук на царски генерал, се разбират само от половин дума?! Не виждате ли, че днес тъмносините иванкостовисти и червените сергейстанишевци са желязно сдружени в битката с ГЕРБ.
А всъщност графоманът Алек Попов става учен само или главно заради нечуваната защита на Антон Дончев, който казал, че това момче е началото на новото утре в литературата, а другите академици мълчали като заклани и го одобрили, макар и да не знаят за кого става дума. А подобни случаи са свързани с много периоди от нашето научно производство.
На мен, а май вече не само на мен обаче, ми се повдига от нахалството на Антон Дончев да говори за себе си като за Господ в литературата, в културата, в киното, моралната област. Смешно ми е, но и яд ме хваща, като непрекъснато виждам как вири и клати глава, докато изтъква всеизвестни неща явно защото нахално подценява дори по-образованата част от аудиторията.
Освен това аз поне често се питам дали си струва, дали ми трябва да се занимавам с „Време разделно“, след като това съчинение разкрива само насилието на османските власти. Докато „Под игото“ очертава техните чудовищни жестокости, но и всичко станало в отразяваната епоха: деянията на жилавия български дух, чудотворния хумор на нашата нация, героичната самоотверженост на революционери и църковни дейци, величието на безсмъртния ни фолклор – устен, песенен, танцов.
И аз обичам да се похвалвам. Но винаги комбинирам доброто мнение за себе си поне с малко самоирония, с думи за уязвимите ми страни. А Дончев ни поучава отвисоко. Тупа по рамото всеки свой колега на неговата възраст и го пита „Как е, мойто момче?“. Задава въпроса, но подминава човека, без да чува отговора. Защото Дончев цял живот се е интересувал само от себе си, от прославата си, от парите си, от спонсорите си. Каквато и тема да захване, какъвто и проблем да поставя, той винаги започва и свършва със собствената си особа. А фактически той има едно забележимо произведение, но и то е увлекателно до средата, след което вече се повтаря и ни досажда. Имам предвид романовата му творба „Време разделно“. Но и тя постига доста по-слабо идейно, художествено, изобразително въздействие от блестящия филм на режисьора Людмил Стайков по нея. Стайков ми разказа колко много е копал текста с други хора, за да разчупи литературното изображения и животът на екрана да потече естествено, пълноводно. А другите белетристични изделия на Дончев са толкова старомодни, разляти, разводнени, описателни, адвокатски бъбриви, че са твърде далеч от изкуството, макар че господинът държи в гардероба си чувал с държавни и какви ли не други награди.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment