Известният актьор Рашко Младенов е завършил Музикалното училище в София и актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Играл е в Русенския театър, в театър „София“, в Малък градски театър „Зад канала“, в Младежкия. Заедно с Тодор Колев, Николай Бинев и Ицхак Финци изнасят 25 концерта със симфоничния оркестър на БНР. През 1994 г.работи като преподавател по пиано в Мексико. От 1997 година до средата на 2006 г. е директор на Сатиричния театър, а през 2010-11 – директор на Драматичния театър в Русе.
– Как ще коментирате реформата, която новият директор на „Сатирата“ Калин Сърменов започна в театъра, господин Младенов?
– Не знам какво наричате реформа. През последните години всеки употребява тази думичка, както му g удобно. Да намалиш или увеличиш заплатата на няколко служители или да уволниш един и да назначиш друг, съвсем не значи, че правиш реформи. Това са административни мерки.
Да правиш пък реформи, като нямаш управленски опит, е безотговорно. Както едно е да си актьор в една трупа и друго – да я оглавиш.
– Преди десетина години, когато бяхте директор, вие също тръгнахте да правите радикални промени в състава.
– Току-що казах, че това, което се случва в последно време в Сатиричния театър, не са радикални промени, а временни мерки. Аз подготвях реформа три години преди тя да бъде въведена. Три години проучвах системата на работа, процесите, взаимоотношенията. Освен това имах повод в намеренията си за реформи. При назначаването ми за директор ми беше поставено условие незабавно да бъдат пенсионирани навършилите възраст. Само си представете – Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова, Невена Коканова, Мариана Аламанчева, Димитър Манчев, Васил Попов, да не изброявам всички. Пенсионери! Това беше болезнено. На втория ден след влизането си в кабинета ги събрах и им заявих, че им предстои да се пенсионират. Предложих им в деня на пенсионирането си да подпишат с мен граждански договори и да получават хонорар за всяко изиграно представление. Така любимците на народа не бяха унизени. Нещо повече, приходите им значително се увеличиха, те получаваха и пенсиите, и хонорарите си. Така след три години, след консултации и сметки се реших и на останалото и решението беше просто на щат в театъра остават администрацията и службите, а всички артисти минават на граждански договори. Имаш 15 представления – получаваш 15 хонорара, имаш 4 представления – получаваш 4 хонорара. Театърът остава репертоарен, трупата остава трупа, но всеки получава каквото е изработил. Това е.
– Сега на някои от старите актьори – Павел Поппандов и Филип Трифонов, заплатите, са намалени. Най-драстичен е случаят с Мария Статулова, която почти не играе и снима в сериали.
– Ами ето виждате ли? Случаите се повтарят. Същото беше със Статулова и при мен. А колко е просто – снимаш сериали – хонорар, играеш в театъра -хонорар. Навсякъде получаваш каквото си изработил. И ето сега Калин Сърменов е на моя хал. Само че тогава беше от другата страна на барикадата. Работеше си за рекламната агенция, а искаше да получава и заплата от театъра. Ами някак не уйдисва, нали разбирате? Ако се беше запазила моята система на заплащане, сега Калин нямаше да има никакви проблеми. Поппандов има за месеца две представления? Получава хонорар за две представления и толкова.
– Калин Сърменов твърди, че когато ви е бил подчинен, сте искали да го унищожите като актьор.
– Към никого в театъра не съм имал такива сатанински намерения. Необяснимо ми е това обвинение и изобщо странното му поведение към мен. Никога не съм имал лоши отношения с него, дори когато се явявахме заедно на конкурс за директор, който спечелих аз. Винаги съм
го смятал за добро момче и не разбирам рязката промяна у него след като стана телевизионна звезда. Това ме натъжава. Знам, че беше против моята реформа, но той не беше единствен. А що се отнася до актьорската му работа… Като директор на театъра никога не съм се намесвал в разпределението на ролите. Всеки уважаващ себе си режисьор държи на работата си. А ролите се разпределят от режисьора. Опитвал съм се да препоръчвам понякога артисти от трупата, според мен несправедливо отбягвани, защото беше мое задължение всички да имат работа. Единственият режисьор, който потърси моята помощ при разпределението на ролите, беше Иржи Менцел по простата причина, че не познава трупата. И ако Калин вече 13-а година играе в неговата постановка „Вечеря за тъпаци“, го дължи и на мен. Когато му се наложи спешно да замине за Колумбия при родителите си, аз поех неговата роля по време на отсъствието му в същия спектакъл. Не го разбирам.
– Неотдавна театърът се прости с Калоянчев. Разкажете за работата си с него.
– За Калата вече е казано всичко, той е един от най-големите таланти, които сме имали. Никога не съм имал проблеми в отношенията си с него. Няколко месеца преди да си отида от този театър, една сутрин влезе при мен и ми заяви, че иска да се откаже от сцената. И cе разплака. А само след два дни имаше представление, което беше продадено. Убедих го да не го прави, след това игра още няколко години. Но помня и друго – скоро след смъртта му по „Всяка неделя“ пуснаха негово интервю от 1995 г. Тогава той каза много ласкави думи за мен като директор. Накрая се обърна към камерата и заяви: „Рашко, ако ме гледаш, браво, Рашко!
Три години след това (аз вече не бях директор на „Сатирата“), в интервю за един ежедневник той изрече; „Рашко Младенов разсипа този театър“. Не му се разсърдих. Ако перифразираме вица, след време в историята ще пише: „Рашко Младенов – дребен организатор на Сатиричния театър по времето на Калоянчев“.
– Защо комедийният талант на Тодор Колев никога не се е проявявал в Сатиричния театър?
– Мисля си, че ако се беше присъединил към звездната трупа на Сатирата, щеше да бъде един от многото. В Сатиричния театър хората ходеха да гледат много звезди накуп, а в театър „София“ ходеха да гледат специално Тодор Колев.
– Вече сте на свободна практика. Как се прави театър без държавни субсидии?
– Не съм на свободна практика, аз съм пенсионер. В моя случай получих помощ от държавен театър. Предложих проект за спектакъл на директора на Пловдивския театър Кръстьо Кръстев. Той го хареса и го включи в репертоара. Освен държавните театри вече има доста частни трупи, някои от тях разчитат на спонсори, други отделят от залъка си за да направят нещо. Ето, в съседна Гърция например има само един субсидиран от държавата театър – техният Национален театър. В много страни е така. Никъде културата не лежи само на гърба на държавата, намерени са механизми за подпомагането й, каквито ние нямаме. Усилията у нас са съсредоточени как ежегодно мизерните държавни субсидии да се разпределят между всички културни институти. Бях привърженик на последната реформа отпреди две години, с надежда за положителното й развитие до момента, в който не превърна театъра ни в шоубизнес. Всеки твърди, че прави някакви реформи, но накрая все стигаме до поговорката „Огледал се Илия, пак в тия“.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment