Последното ИНТЕРВЮ на великата Леда Милева: Не чакам да ми дойде вдъхновението, просто сядам и пиша!

  Нa 5 февруари Леда Милева навърши 93 години. Но уви, още същия ден почина. А бе толкова жизнена, въпреки преклонната си възраст…

Последното, което очакваш от човек, прехвърлил 90-те, е да бъде представителен и пълен с енергия. Но авторката на „Зайченцето бяло“ бе точно такава. Домът й блестеше от чистота, а самата тя разпръскваше из стаите усмивки и добро настроение.

Преди няколко месеца се срещнахме с Леда, за да направи тя своята изповед. За жалост, това се оказа последното интервю на великата детска писателка. Днес препечатваме откъс от откровенията й.

– Г-жо Милева, как минават дните ви?
– През деня най-много чета. Като се започне със сутрешната преса. Интересувам се какво става у нас и по света, чета, разбира се, и книги. След като се събудя, първо гледам да си свършва битовите задължения. При всяка една възможност използвам да пиша.

Не стоя да чакам да ми дойде вдъхновението. Просто сядам и започвам да пиша. Творбите ми са главно за началната и предучилищната възраст. Това е истинската детска литература.

– Кога най-често намирате вдъхновение?
– Подсъзнанието ми работи винаги. Но не ставам вечер, като ми хрумне нещо, сутрин го записвам.

– Сама ли живеете? Кой ви помага в домакинството?
– Живея със сина и снаха ми. Не домакинствам, не готвя. Винаги съм имала кой да ми помага, защото, ако затъна в домакинска работа, не ми остава време за нищо. Е, правя хубава баница.

– Останала съм с впечатлението, че пушите. Вече не ли?
– Доста пушех. Преди 20 г. спрях цигарите от раз, защото много кашлях.

– Какви са спомените от баща ви Гео Милев?
– Била съм 5-годишна, когато той безследно изчезва. Спомените ми са, че ме е хванал за ръката и ме води към тогавашното място за срещи на писателите. Там се виждаше с автори и приятели. Помня как живеехме в една голяма стая, разделена на две от изрисувана от баща ми завеса. Едната част беше кабинетът, а другата спалнята ни. Аз и сестра ми ходехме при татко и го молехме да ни нарисува малки портрети и да ни напише някое стихотворение. Той има и произведения за деца. Писал ги е главно по молба на Ран Босилек за списание „Детска радост“.

– Какво знаете за смъртта на баща ви Гео Милев?
– През 1954 г. се разкри истината, когато беше даден под съд Иван Вълков, огранизатор на голяма част на престъпните изстъпления срещу прогресивната интелигенция. Явиха се и някои от физическите убийци които разказаха какво се е случило. Преди това се знаеше само, че Гео Милев е извикан за малка справка от къщи, излязъл е и никога не се е върнал. Родителите му и майка ми започнали да пишат писма до царя, до министъра, не им отговаряли или им казвали, че е в даден затвор. Ходили и го търсили, но не го намерили никъде.

На процеса срещу физическите убийци те разказаха как са вкарвали жертвите в подземия на казарма – един разпитва, а двама хвърлят въже с примка, с която душат. Топлите трупове слагали в чували и ги погребвали в гробища, близо до „Илиянци“, в кладенци. След тези показания в един от кладенците бяха намерени доста тела. Гео Милев бе разпознат по стъкленото око. Тленните останки на друг бяха установени чии са по протезата. Имало е много хора в онзи период, които са получавали отговор „безследно изчезнал“ за своите близки.

– Разкажете за стъкленото око на баща ви.
– Окото беше изложено в Музея на революцията, а сега е в Историческия. Баща ми е имал две. Първото не му е било удобно и са му поръчали друго. Едното е в къщата музей, а другото, както казах, е в Историческия.

– Имате сестра – Бистра Аврамова…
– Разликата ни е 14 месеца. Израсли сме като близ-начки. И двете сме учили в Американското основно училище, чели сме едни и същи български и английски книги. Никога не сме имали различия с нея в основните ни позиции. Бистра е по-мек характер като майка ми, а аз съм по-рязка като баща ми. Сестра ми бе доста години зам.-министър на просветата.

– Кога и как се запознахте със съпруга си Николай Попов?
– Бяхме съученици в Американския колеж. Той беше изявен поет. Превеждаше, беше и спортист. Висок, атлетичен мъж, играеше футбол. Веднъж при ритане на топката си счупи крака и след това не можеше да спортува активно. Имаше отношение към всичко. Бях влюбена в него, както и други мои съученички. Веднъж в годината се представяше една българска и една английска пиеса и той участваше. След 9 септември 11944 г. постъпих в радиото, а бъдещият ми съпруг също работеше там. Срещайки се отново, приятелството ни се заздрави. Две години по-късно се оженихме. Синът ми е доцент по езикознание.

Дъщеря ми почина, беше журналистка в БТА. Тя има две момичета. От сина ми имам внучка, която се казва Леда. Никога не позволявах мен да наричат Ледка, а сега В така се обръщаме към нея, та да се различаваме. Тя ме дари с правнучка.

– На колко години започнахте да пишете?
– На 8-9 години – малки стихчета, спонтанно родени. Получавахме списание „Детска радост“. Една вечер измислих едно стихче и го казах на сестра ми. Тя пък каза на мама на сутринта. Разсърдих се, мислех, че мама няма да : го одобри. Но тя го хареса. „Много се радвам, знаех, че ще станеш писателка. Нека да отидем да вземем един албум. В него ще запишеш това стих-че, а и другите. Докато го напълниш…“, каза мама. Дълго време стихчето си остана само едно на първата страница. .

– След гимназията чудехте ли се по кой път да хванете?
– Да. Тогава всички добри ученици следваха медицина, но аз нямах такова увлечение. Реших, че ще е интересно да следвам право. И се записах. Минах 4 семестъра. Леля ми Пенка Касабова, голям деятел, стана директор на Института за детски учителки. Покри България с детски градини, създаде много качествени педагожки. Каза ми да отида в института. Съгласих се. Беше ми интересно. Тя умееше да събира около себе си талантливи хора, канеше известни писатели и режисьори. Издаваше списание „Първи стъпки“ и ме привлече като технически деятел. След това започнах да пиша там.

– А в радиото как попаднахте?
– След 9 септември 11944 г. директорът на радиото Орлин Василев искаше да привлече талантливи xopa. Имаше поглед да се прави нещо интересно за децата. Покани ме. Веднага се развъртях и извиках и други. Радиото потръгна. Доста време работехме на ентусиазъм, без заплата. Останах там 7 години. Това предопредели до голяма В степен творчеството ми за деца. Първата си книжка издадох през 1946 г., много добре илюстрирана. Тя бе последвана от много други, вече не ги броя.

– Как започнахте работа в БНТ?
– 4 години бях там. Покани ме Крум Василев. Предложи ми най-напред да стана програмен директор. Отказах, защото не разбирах от телевизия и нямах такива интереси. Обясних му, че дълги години не съм си купувала телевизор, защото не исках децата ми да се застояват пред екрана и да губят време, и ако не бях спечелила рт лотарията приемник „Опера“, е нямало и до този момент да имам. „ето, виждаш ли, това значи, не телевизията ти е съдба“, каза той. Псютавик му условие аз да си събер главните редакт.

Съгласи се. Взех много качествени хора. Петър Ступел оглави музиката. Работата тръгна. Всички се учехме в нея w ако се налагаше, се поправяхме. Веднъж в седмицата приемахме програмата за следващата седмица. Четях важна част от сценариите, обсъждахме ги. Това даде възможност да се промени телевизията. Тогава вървеше тв театърът, роди се идеята да се прави „Златната ракла“… Поехме и идеята за „Златният Орфей“.

– Защо си тръгнахте от телевизията?
– Добре, че си тръгнах, защото, ако бях продължила така още 4 години, отдавна нямаше да ме има. Аз се влюбвам в работата си. Коцев Венелин Коцев – партиен идеолоз и секретар на ЦК – (б. р.) ме извика и каза, че нямат претенции към дейността ми в телевизията, но защо да си губя времето, като съм толкова талантлива писателка. Предложи ми да ме изпратят в ЮНЕСКО, в Париж. След години се срещнахме с Кольо Георгиев, който беше директор на театър „София“. Той ми обясни, че и с него е постъпено така. Когато на мен ми предложиха за Париж, се оказа, че току-що са изпратили човек. Той щял да поседи малко там, ца след това и аз. Коцев поръча да се обадя на Иван Башев и да видя какво ще реши той. башев каза да отида в Министерството на външните работи, отдел “Култура“ Тоои отдел наблюдаваше ЮНЕСКО и така се запознах с работата. 2 години бях там. След това заминах за Париж за 6.

– След ЮНЕСКО сте били в Съюза на преводачите…
– Като се върнах от ЮНЕСКО, бях на възраст за пенсиониране. Подадох си оставката през декември. Петър Младенов ме извика и ме попита защо. Отвърнах му, че така ще имам повече време да пиша. На 5 юни следващата година се свика конгрес на Съюза на преводачите. Поканиха ме да участвам и за моя голяма изненада ме избраха за председател. Работата ме увлече, У налице бяха условия за развитие на превода. Людмила Живкова много помогна.

Тя каза, че първо трябва да се направи преглед какво е превеждано и какво не от световната литература и да се състави план. Състави се планът и се преведоха и издадоха много неща. Останах 10 години в Съюза на преводачите – това е мястото, където съм работила най-дълго. След това отидох във Великото народно събрание.

– Срещи с Тодор Живков имали ли сте?
– Нямах база за близък контакт. Не съм ходила да искам нищо от него.
За една сесия на ООН в делегацията му бях и аз. Пътувахме със специален самолет. Живков се отдели в предната част на салона. По едно време при мен дойде стюардесата. Каза, че другарят Живков ме вика.

Имаше желание да но не ни вървеше приказката. Попита ме дали играя табла. Като видя, че броя, заяви, че съм много слаба. Не можел да играе с мен. След това отидохме в Монреал на световното изложение. Вечерта ме покани да танцуваме танго.

– Липсва ли ви нещо от времето преди 10 ноември 1989 г?
– Липсват ми младите години. Била съм много заета, ималщ съм възможност да си върша работата.

– Били сте депутат. Интересувате ли се все още от политика?
– Да, от БСП съм. Твърдо.

– Позволявате ли на някого да ви критикува?
– Кой те пита? Но не мога да се оплача, не съм имала злостни критици. Не съм срещала и проблеми с цензура.

– А с плагиатство?
– Има злоупотреби, печатат, без да искат разрешение.

– Музикалната компания на Слави Трифонов БМК преди време преработи „Зайченцето бяло“в чалга версия за Кали…
– Много неприятно беше. Нека не говорим за това.

– Какво е в състояние да ви ядоса?
– Неправдата, лошото и некултурно отношение между хората.

– Плачете ли?
– Плача от трогване. От мъка – не, имам сили да си я въздържам.

– Най-трудният момент в личния ви живот?
– Смъртта на дъщеря ми и съпруга ми. В кариерата нямам тежки моменти – когато тръгна, вървя.

– Били сте близка с Дора Габе…
– Тя ми подаряваше своите книги. Много обичаше да кани хората на гости на кафе и чашка коняк. Да, близки бяхме с нея.

– Какво е мнението ви за състоянието на културата в момента?
– Не е много добро, в криза сме. Не са нормални условията в културата – да могат да се издават книги, да стигат до публиката. И не само книги – и театрални пиеси… Нужни са повече средства и по-добро планиране.

– Тежко ли е да си творец в България?
– Сега определено е по-трудно. Но навсякъде не е леко, особено преди да пробие човек.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: