Най-новата премиера на театър „София“ е спектакълът по „Парижката Света Богородица“ на авангардната режисьорка Лили Абаджиева. Сценография и впечатляващите костюми са дело на съпруга й Васил Абаджиев, син на известния треньор по вдигане на щанги Иван Абаджиев. Автор на драматизацията е Димитър Стоянович, а критиката от сега предвещава, че представлението ще отнесе повече от театралните награди. В образа на Квазимодо се напъхва нашумелият с участието си в „Стъклен дом“ – Калин Врачански.
– Калине, колко време отнема тежкият грим, с който се появявате на сцената?
– В началото на репетициите отиваха два часа. После започнахме да свършваме за час и двайсет минути. Част от лицето ми е под маска, върху която се поставя „шпакловка“ от грим. Имам и изкуствена гърбица, която на моменти се подава под скъсаната риза и трябва да прилича на истинска. Добра работа свършиха гримьорите. Останалото е от мен.
– Стряскате ли се от образа си в огледалото?
– Вече не. Важното е публиката да се стряска. Не са ми минавали мисли, че е можело и такъв да се родя. Мислех обаче за драмата на грозния човек.
Имах един мой преподавател в НАТФИЗ, който обясняваше грозотата така: „За един охлювът е красив, за други не“.
– Като че ли напълно сте потънали в този образ?
– Аз съм на принципа, че като правиш нещо, трябва да го правиш, както трябва. В случая имах още по-голям хъс. Образът определено ми е страшно интересен. Още когато Лили Абаджиева ме покани, много се зарадвах. Тя държеше аз да бъда Квазимодо и не трябваше много време да ме убеждава.
– Ходихте ли в училище за глухонеми, за да се подготвите за ролята?
– Не. Търсих информация в интернет и се запознах със специфичните говорни особености на хора с такъв проблем. „Парижката Света Богородица“ е роман за тийнейджъри, който съм чел някога. Препрочетох го. Гледах преди години много приятно анимационно филмче на Дисни „Гърбушкото от Нотр Дам“. Игралните нарочно не ги гледах.
Има няколко екранни версии и едната е с Антъни Куин, другата с Антъни Хопкинс.
– Сценографът казва, че дори декорите са правени за вашия мащаб?
– Трябваше да се покаже, че този човек наистина живее в огромната катедрала и така я познава, че до всяко едно място може да достигне без проблем. Публиката трябваше да повярва в способностите на иначе недъгавия куц урод, че може да обхожда всяко кътче. Така е написал Юго. Изминавал съм разстоянието до върха стотици пъти и със затворени очи знам къде да стъпя на металните решетки и конструкции.
– Не е ли рисковано?
– Рискове винаги има. Например, когато ме бичуват, ремъкът може да се отплесне и наистина да ме удари. Слава Богу, не се е случвало. Но и аз много внимавам. Дължа много на партньорството си с Пламен Манасиев като Клод Флоро и на Симона Халачева – Есмералда. Тя е съвсем млада и това е първата й роля в този театър. След поканата на Лили Абаджиева, вече е на щат.
– Доста енергия хвърляте. Интересно е колко вода пиете след представление?
– Много, защото проливам литри пот. Представлението е без антракт и е много изтощително. По време на спектакъла, в някои моменти, когато съм много нависоко, виждам публиката. Но по принцип нашата работа не е да я гледаме, за да не се притесняваме. Представлението се влияе от реакцията на зрителите. Понякога аплодисментите след реплика или монолог страшно зареждат.
– Продължавате ли да снимате в киното?
– Засега съм в застой. Не изпитвам носталгия към „Стъклен дом“. Той си изигра ролята и ни донесе популярност. Радвам се, че излизам от образа на красавеца и на „секссимвола„. Играя на много сцени – „Гарванът“ в Театър 199 и в Хасково, „За Мишките и хората“ с Асен Блатечки в Перник, в театър „София“ участвам още в „Ревизор“ и „Коварство и любов“.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment