Проф. Юлиан Вучков е роден на 31 януари 1936 г. Известният кинокритик, есеист, публицист, театрален, литературен и телевизионен теоретик, историк, автор на десетки книги няма нужда от представяне. Бил е и баща, и майка на десетки предавания, които зрителите с умиление помнят и до днес. Особено колоритни са култовите му реплики като „Гледам и не вярвам на ушите си“, „Всяко дърво или всяко перде може да се изправи пред тв камера и да започне да реве“, „Има пълно лице като превтасала питка“ и десетки други шедьоври. Идната седмица професорът има рожден ден – чудесен повод за кратко интервю с него. Заварваме Вучков в дома му, няколко дни след изписването му от болница.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Да завърша последната си мемоарна книга, която се занимава с всички страни на българския живот от 70 години насам. Разбира се, моите първи двутомни произведения изследват този времеви период. Но в последно време възникнаха нови процеси и явления. На политическата и културната сцена излязоха имена, които ме предизвикват да ги опиша. Винаги съм искал да правя съпоставки между настоящето и миналото, защото така осъзнаваме грешките си, преценяваме какво се случва в България. Ние трябва да разберем, че настоящето е заложено в предходното.
В личен план си пожелавам двамата с приятелката ми Диана да сме живи и здрави. Тя е много подготвен за живота човек, културна, знаеща, можеща. Пожелавам й да има повече спокойствие в своята учителска работа, защото тази професия е тежка, особено в днешно време. Но тя се бори, справя се. Радвам се, че е успешна.
– Имате ли незабравим рожден ден?
– Аз, като навърших 40 години, спрях не само да чествам, но и да мисля за моите рождени дни. Мисля, че е глупаво да празнувам, да черпя и да викам „Ура“ за това, че съм станал по-стар. Напротив, виждам, че животът ми става все по-кратък. Това празнуване е един абсурд и парадокс. Може би е повод за радост докъм 50-годишнината. После какво да се радвам, че съм станал на 60, 70 или 80? Не виждам смисъл. На тази възраст трябва да сме благодарни, че сме поживели доста. Но човек никога не иска да умре. Колкото и да живее, все му се струва малко. Хората искат да са безсмъртни. А да не ни стигат дните живот е и малко човешка лакомия, моля ви се.
– Все пак, преди да навършите 40 години, празнували ли сте?
– Само веднъж, когато станах доктор на филологическите науки. Дипломата получих някъде около рождения си ден. Беше голяма радост, събитие за мен, защото професорите в България са много, а докторите на науките – малко. Тогава събрах най-близките си колеги и ги почерпих. Беше ми доста приятно.
– Кой е най-лошият и съответно най-хубавият момент в живота ви?
– Ох, цялото ми детство е много лош период. Бях самотен, тъжен, самовъзпитавах се, самообразовах се. Живял съм само 4 години с майка ми, след това – бях при баби и дядовци. Тава е и добро, и лошо. Лошо е, защото съм страдал и не съм получавал нужната топлина. Добро, защото тези изпитания ме калиха, направиха ме борец, създадоха ми навици на човек, който не се примирява. Затова и стигнах до сериозни постижения в живота си. А щастливи дни са били тези, в които съм вземал в ръцете си първия екземпляр на поредната си книга. Това се е случвало 27 пъти досега. Следователно съм бил щастлив предимно и само 27 пъти.
– Какво е отношението ви към подаръците? Казвате ли на близките си с какво искате да ви зарадват, или премълчавате?
– Аз, понеже дълго време бях много беден – докъм 35-ата си годишнина, не съм свикнал да мисля за подаръци и глезотии. Когато ми се поднесе нещо, дори да е на стойност 2-3 лева, пак му се радвам, защото за мен е важен жестът, вниманието. Толкова хубаво ми става на душата, че някой се сеща за мен, разтапям се направо.
– Притеснявате ли се от старостта, от остаряването?
– Щях да преживявам тежко остаряването си, ако не работех като луд. Наскоро бях в болница. И там пишех – на болничното легло създадох над 23 страници на пишеща машина. От една седмица съм у дома и съм написал още 30. Ако не беше това активно писане и постоянно присъствие на телевизионния екран, щях да съм като многото пенсионери. За съжаление възрастните хора у нас живеят само телесно. Ако правех като тях, щях да бъда обсебен от доста мрачни мисли за остаряването. За щастие сега нямам време да мисля за лошата страна на остаряването.
– Как виждате себе си след 20 години?
– Подобен въпрос ме трогва и в сърцето. Тайно ми се живее, но не вярвам, че ще изкарам още 3-4 години. Дай, Боже. ще се боря. Надявам се, че понеже душата ми е изключително млада, ще успее да победи телесните ми болки, които засега не са големи. Те са присъщи за годините ми. Нямам сериозни оплаквания, но човек не бива да се хвали никога по никакъв повод със здравето си. Така сме направени, че всеки момент можем да умрем, няма застраховка за онзи свят.
– Вярвате ли в съдбата?
– Не съм религиозен, нямам склонност да вярвам на врачки и дори в астрологията, която според мен още не се е развила достатъчно. Затова не вярвам в съдби, предопределения, магии
Изумявам се, че от 1989 г. насам, веднага щом излязохме от това мрачно безбожие, ние непрекъснато свързваме вярата само с религията. А защо не я свързваме с Бога, късмета и невъзможните чудеса, със способностите на човека, с неговия талант? Ето, това е също предизвикателство на живота. Мен лично ме крепи вярата в труда, тя ми дава живот и здраве.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи