Елена, вдовицата на Коста Цонев: Когато излезе от болницата, съпругът ми беше напълно неадекватен! ИНТЕРВЮ

Коста Цонев и Елена Цонева

  Нa 25 януари се навършва една година от смъртта на големия актьор Коста Цонев. Ели Цонева, неговата вдовица, живее сама в огромната им къща в Бистрица и върти фирма за недвижими имоти. Не се оплаква, тежи й единствено самотата.

– Ели, стига ли един живот за една голяма любов?
– Никога не стига. Ние с Коста се познаваме от 32 години, а 26 живяхме заедно. Една година става, откакто си отиде, и толкова ме е яд на мен.

– За какво ви е яд?
– Че не съм се отдавала напълно на моментите на удоволствие от това да бъдеш с единствения човек, роден за теб и ти за него. Много ми е празно без него.

– Звучи като приказка, но сигурно сте имали и трудни моменти?
– Почти не сме имали трудни моменти. Понякога сме повишавали тон, но никога не сме се карали. Единственото време, през което се ядосвах много, бяха последните две години и половина, когато той беше болен. Защото виждах, че като при всеки възрастен човек нещата не вървят напред а обратно. В началото, след като го прибрах от болницата, той беше абсолютно неадекватен. Не полагаше никакви усилия да се държи в кондиция. Моя приятелка, психиатър и невролог – доктор Лукова от „Пирогов“, ми каза: „Ще започнеш като малко дете да го учиш на всичко отново“. Влезе за лечение на сърце, 20 дни след това падна в една от болниците, вкараха го в неврохирургията и му направиха операция на мозъка, тъй като беше получил хематом. Беше неадекватен. Говореше ми невероятни неща. Все едно разговарях с непознат луд човек. Пътуваше си в свои светове. Знаеше единствено моето име.

– Сигурно е ужасно да видиш така човека, когото си обичал?
– Все едно, че имаше друг в неговата кожа. Бях се ошашавила. Мислех си, че с нищо не мога да съм му полезна защото нямам никакви медицински познания. Свивах се в къщата между двата етажа на стълбата. Седя и рева. После подходих по начина, по който тя ми каза. Поглеждаш картина на стената, която той познава, и питаш: „Какво е това?“. „Картина.“ „На кой автор е?“ „На еди-кой си.“ „Твоя ли е?“ „Моя.“ „Къде сме тогава, значи сме в къщи!“ За два месеца го върнах в реалния свят. Стана нормален човек и даже даваше толкова интервюта. Викам му: „Коста, ти говориш все едно и също“. А той се смее: „Ами животът е един. Да не съм Барон Мюнхаузен, да си измислям все нови истории“.

– Споменаваше ли други жени, докато не беше на себе си?
– Не. Споменаваше майка си, братята си. Някакво циганче, но така и не разбрах какво е. Разправяше такива едни шантави неща.

– Питам, защото знам, че навремето е бил голям любовчия. Когато се запознахте, това притесняваше ли ви?
– Никак. Знаех, че си има някакво гадже, актриса. Имал е дълга връзка с Красимира Петрова и Ина Попова, но не знам като последователност коя е била по-напред.

– Те да не ви се разсърдят, че разказвате това?
– Не, не! Ина ми е приятелка и досега. Тя е много сладка жена и невероятен човек. Но защо трябва да си развалям комфорта, като се ровя в неща, които са вече минали.

– Как спечелихте вниманието му?
– С дълго и напоително ухажване от моя страна. С обаждане по телефона
със срещи из различни места в България. Запознахме се в един град близо до Пловдив, където отидох да го гледам за 8 март 1980 година. Той беше много ухажван мъж. Веднъж беше с една дама, втори път с друга. По едно време паралелно с мен се появи и някакво момиче. Валентина Ганева се казваше, която сега живее в Америка. Беше завършила кино.

Със сина си Димитър Цонев

– Това огорчаваше ли ви, или ви амбицираше?
– Не ме огорчаваше, защото тогава беше много свободно време. Аз също си имах други гаджета, пък и бях омъжена. Като замина обаче за Австралия първия път и се върна през 1984 година, аз вече бях разведена и участвах с едно от гаджетата си на някакъв театрален фестивал в София. Иначе работех във Видинския куклен театър и Коста на другия ден след като пристигнал, веднага отишъл да ме търси там. Намерил директорката, която ахнала, като го видяла, и му дала телефона на гаджето ми. Откри ме у тях и каза, че ме чака в някакъв хотел.

Накарах гаджето да ме закара до Видин. Тогава се разбрахме, че ще живеем заедно.

– Голямата разлика в годините не ви ли стряскаше?
– През март 1980 съм била на 21 години. А той беше един невероятен мъж на 51. И се завъртя една приказка. Ходех на премиерите му, пътувала съм на снимки с него и ми беше забавно. Била съм приятелка с много големи актьори. Много нежни и мили спомени имам от Венчето Коканова. Мисля, че снимаха „Горски хора“ с Павел Павлов. С братята му също се разбирах чудесно. И тримата бяха странно различни и странно еднакви. Коста не притежаваше тази виталност на Васил Цонев – Дон Базилио. Иван Цонев пък беше практичен и подлагаше всичко под съмнение.

– Вярвате ли в прераждането? Напомнят ли ви хора и ситуации за Коста?
– Аз съм много земен човек. С него съм била и много спокоен и щастлив човек. Това ми е било винаги естественото състояние. Сега много трудно се намират хора, даже и приятели, с които можеш да споделиш всичко и да получиш съвет. Истината се избистря, когато си поговориш с някого, когато другият каже дума. Хората са социални животни, обичат да контактуват. Това ми липсва страшно.

– Нямате ли приятелки?
– Най-близката ми приятелка е до мен в Бистрица. Колкото и да имам, те си имат семейства. Не могат да бъдат 24 часа с мен. Вечер, като се прибера, ми остават единствено телевизията и книгите. Пазя снимките, картините, всичко вкъщи е както е било, само него го няма. Грижа се за кучетата Ара и Хера. На Коледа бях с мама, която дойде от Пловдив кашляща и кихаща. Връчи ми безотговорно една тава баклава и аз я изядох. Направих баница с праз. Гледахме телевизия. Това ми беше първата година без Коста. Макар и да беше болен, той си отиде някак внезапно.

Коста Цонев – истински рицар и в живота, и на сцената

Сутрин ставаше, разглеждаше вестниците. За Коледа имахме ритуал – кадяхме цялата къща с тамян, пускахме светлините.

– Сънувате ли го?
Сънувам го често. И знам, че съм се събудила, но оставям съня да продължи. Усещам как присъствието му се изплъзва. Но иначе не се страхувам. Къщата ни в Бистрица е огромна, но слава Богу, имам пистолет и разрешително за ползване. На земетресението щях да умра. На практика по права линия съм била на 10 километра от епицентъра. Чуваше се вой на земята като от глутница вълци.

– Бившата му жена Анахид Тачева тази година също погреба мъж. Поддържахте ли приятелство с нея, или бяхте съперници?
– Той си отиде по същия начин като Коста. Първо операция на сърцето, после инсулт.

Разбрах за това от вестниците. Тя е много силен човек, веднага замина. Не е имало между нас нито приятелство, нито съперничество. Приемах я като даденост. Всеки се влюбва и разлюбва. Нещо се е счупило там, но те имат деца. Коста нито мразеше Ани, нито имаше някакво специално отношение. Тя за него беше затворена страница и един добър приятел. Никога не сме се карали за имоти. 5-6 години преди да помине, Коста продаде къщата на майка ми, а дари апартамента на децата си Митко и Теодора. Раздели всичко предварително. В моята професия съм виждала такива имотни скандали. Много рядко хората са разумни.

– Остави ли ви сухи пари?
– Коста беше над тия неща. Аз бях човекът с нюх в семейството ни. По едно време, преди да паднат нулите, беше направил един филм за Буров и беше спечелил много пари – 400 000, колкото за два апартамента. Виках му: „Коста, дай да си купим един апартамент„. Моя приятелка беше директорка на „Винпром“, убеждаваше ме да купим милиони бутилки вино и после да ги продадем. Не се съгласи, оставихме ги за лихви. И всичко се стопи. Купихме си само една печка – българска, с котлони.

– Върви ли бизнесът ви с недвижими имоти?
– Никак не върви. Сега всичко е замряло. Все пак съм по-добре от другите фирми. Те едва правят по няколко сделки годишно.

– „Защо не продължихте в кукления театър, като сте дипломирана актриса?
– Защото в никакъв случай не съм перфектна актриса. В кукления театър трябва да бъдеш блестящ като Стефан Рядков, Жени Пашова или като Мая Новоселска. За да получаваш удовлетворение, а не да се моткаш.

– Мислите ли за друг мъж?
– Не бих взела мъж на тия години, на когото да пера и да чистя. При тази бездуховност и лошотия не вярвам, че ще намеря човек, с когото да живея. Бих пътувала с удоволствие, бих си гледала внучето. Имам един невероятен син, Николай, който е вече голямо момче. Завършила съм математическа гимназия и явно това се е предало и на него. Той завърши банково дело и е финансов анализатор във фирма. Живее във Франция. През юли ще имам внуче. Това ще ми бъде голямо преживяване, защото го чакаме 6 години.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*