Живка Ганчева – Жужка: Асен Блатечки играе Тартюф полугол!

В предговора на книгата „От две до пет“ големият руски писател Корней Чуковски казва, че за децата трябва да се пише като за възрастни, само че по-хубаво. Струва ми се, че това се отнася в не по-малка степен и за спектаклите за деца – не просто талантливо, а възможно най-талантливо, сърцато и вдъхновено. Актьорът, играещ пред детска публика, носи тази свръхмисия. „Ти ставаш отговорен завинаги и за всичко, което си опитомил , ще каже Лисицата на Малкия принц от емблематичното и любимо на малки и големи произведение на Антон дьо Сент Екзюпери.

Смъртта на голямата актриса Домна Ганева отключи тези размисли и спомена за първите ни срещи на сцената на Младежкия театър.

Пиесата е „Пътешествие в джунглата“ на Леда Милева, авторката на неповторимото „Зайченцето бяло“ и на много други брилянтни текстове. Домна беше в ролята на „майка ми“ Кордила, а аз на третия най-малък син Дили Кордилов, семейство маймунки, коренни жители на една джунгла.

Беше толкова отдавна, но споменът за превъплъщението й, артистичната и колегиална всеотдайност на тази изключителна актриса ще ме връщат винаги в най-хубавите ми мигове на преживяното на сцената в спектаклите за деца. Домна, Лора Керанова, Луна Давидова, Цонка Митева, Мирослава Стоянова – с всички тези изключителни актриси имах щастието да бъда на една сцена тъкмо в детски представления. В тези незабравими моменти си казвах: „Ех, ако можех да ги гледам отстрани само като зрител, с очите на малчуганите“. Играейки с тях, те възкресяваха в мен най-светлата и чиста част от детската ми душа. Пред очите ми те самите се превръщаха от „достолепните колежки“ в живи, ярки, палави дечурлига.

В театъра по онова време“ заварих актьори, голяма част от които на възрастта на родителите ми, пък и по-възрастни. Те както колежките, за които си припомних покрай Домна, играеха в детските спектакли с такова вдъхновение и майсторство, че според скромното ми мнение заслужаваха холивудска слава и награди. Николай Клисуров, Васил Мирчовски, Стоил Попов… Гледах ги и на репетиции, и на представления с ненаситно чувство, приказно и неповторимо преживяване, поднесено от тях с такава лекота, остроумие и детинска непосредственост. Дано все още ги помнят порасналите деца като мен. Аз пък съм ги съхранила в паметта си завинаги! Аплодирам ги и сега с цялото си сърце!

Ще прескоча няколко листа от спомените си, годините, в които играех в Народния, Малък градски зад канала, Пловдивския и Добричкия театър, в Операта и „Сълза и смях“. В тези страници има наистина и много сълзи, и много смях. Животът, както казват, е непредсказуем, а актьорската съдба – още повече.

След дълго отсъствие се завърнах там, където проходих като професионална актриса, отново в Младежкия. Предложението на младия и непознат за мен режисьор Иван Урумов е не за детска роля, а в спектакъла „Тартюф“. Месеци наред те репетирали и петнайсетина дни преди премиерата Урумов решил да включи една допълнително написана от Молиер сцена с главно действащо лице краля на Франция. В този период кралят, пред когото е играна пиесата, е бил самият Людовик XIV, Кралят Слънце.

Ненадминатият комедиограф граф Молиер от отвъдното се забавляваше със скромната ми личност и сякаш с намигване ме е посочил за Командора в пиесата му “Дон Жуан” на пловдивска сцена, а сега и за краля в „Тартюф„.

И художничката на двата спектакъла беше една и съща – талантливата Мария Диманова. И досега си мисля, че това не е било случайно. Повече от предизвикателство, съдбовно и актьорско!

В ролята на Тартюф е младият и все още не дотам известен Асен Блатечки. Имаше сцени, в които мъжественият и на пръв поглед трудно връзващ се с наложилия се типаж на мазния лицемерен и двуличен дебелак Тартюф Асен играеше гол до кръста. Странно режисьорско решение, което още веднъж доказва, че не външната прилика с наложилото се театрално клише е решаващо за изпълнителите. Асен Блатечки беше толкова отговорен, дисциплиниран и всеотдаен в задачата си, че интерпретацията на неговия Тартюф бе смайващо добра за неопитността и младостта му. От първата си репетиция с него се сприятелихме. Много често това се случва и с един поглед. Моят „крал“ получи приятелско артистично рамо тъкмо от него. Нямах време за колебания, защото премиерата бе след дни. В такива моменти за кой ли път прозираш, че в театралното изкуство е изключително важно колегиалното партньорство. Правиш ролята за публиката, но играеш и заради колегата, а той – и за теб. Истинският професионализъм се случва само когато има съпричастност и взаимодействие.

На сцената това е неписан закон, но един от най-важните. На втората си репетиция вече бях готова с текста – голям дидактичен монолог съзнателно потърсих внушението на образа чрез императивен тон от типа Deus ex Machina (Божията воля се налага от краля). Над мен – небе, както би казал самият Людовик XIV.

Асен ме впечатли и с друго. В кафето на театъра често го чакаше майка му и той се държеше толкова мило и грижовно с нея. А прекрасните му взаимоотношения с дъщеричката му Кати, тогава 2-3-годишна, бяха затрогващи. Искрено му желаех и желая да не загуби никога по пътя си най-важното – искрата на таланта си и добронамереността към другия.

Имах шанса да срещна още един такъв колега, и то в същия спектакъл. Съвсем младият и току-що завършващ НАТФИЗ Николай Луканов бе поканен да замести Асен, който напусна заради друг ангажимент. Режисьорът Урумов ме покани да гледам младия Луканов в главната роля на „Ромео и Жулиета“ на учебната сцена на академията. Впечатляващо изпълнение за студент! Много го харесах и му подарих цвете. В няколкото репетиции на „Тартюф“ готовият с текста млад колега беше все още много плах, неуверен и притеснен от първата роля на голямата сцена. Но и той се справи отлично. Последните години открих за себе си още няколко млади, но вече ярки актьорски дарования – Мариус Куркински, Деян Донков, Иван Бърнев, Ани Пападопуло, Теодора Духовникова, Лидия Инджова и ярката звезда на Леонид Йовчев.

Мисля си и вярвам, че талантът, колегиалността и всички човешки добродетели не са привилегия нито на дадено поколение, нито зависят от възрастта. Можеш да ги срещнеш навсякъде, ако имаш сетива и си отваряш очите за доброто. „Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите“, както пише Екзюпери. Да не забравяме съветите на Лисицата към Малкия принц. Тя разбира от приятелство.