След участието в “7 часа разлика” Калин Сърменов си спечели прякора Милото. Но след като стана директор на Сатиричния театър, не всичките му подчинени го наричат така, защото той се оказа много строг шеф.
– Играете ли още в постановки, господин Сърменов?
– „Вечеря за тъпаци“ на Иржи Менцел е единственото представление, в което играя, и то от 14 години. То е пример за това какви спектакли трябва да се правят. Така казвам и на режисьорите, с които разговарям. „Отивате, гледате формулата на Менцел, вадите изводи и я следвате“, това е съветът ми към тях.
– Сигурно сте пристрастен?
– Не към Иржи Менцел, а към начина му на мислене. Всички мои опоненти казват: „Ама това е много добра драматургия“. Да, но пиесата беше поставена в много други театри, включително и в Народния. Там се игра не повече от сезон и половина. При нас се играе 14. И не защото участват хора, известни от „Комиците“ или „Седем часа разлика„. На премиерата никой не ни познаваше.
– Промениха ли се възгледите ви за театъра, след като станахте директор?
– Не. Единственото хубаво е, че сега, което говоря, ме слушат. Аз съм в този театър поведе от 20 години.
Видял съм „а“ и „б“ от едната и от другата им страна. Имам възможност да реализирам това, което дълго време съм мислил. Не съм бойковист, не съм ходил да моля: „Вземете ме за директор“. Повика ме зам.-министърът на културата Митко Тодоров. На всичкото отгоре трябваше да се откажа от бизнеса си. Убедиха ме с думите: „Ти имаш управленчески опит, пък и си бил в този театър толкова години, познаваш и реалния живот“.
– Какво все още ви удивява в театъра?
– Това, че хората не искат да се променят. Плашат се от промяната, а не се ентусиазират от нея. Радостното е, че в България вече има звезди. И те са пример за подражание.
– По-различно ли трябва да бъде отношението към тях?
– Да, защото заради тях публиката идва. „Спанак с картофи“ играят Захари Бахаров, Владо Карамазов, Юлиан Вергов. Все момчета, които в момента са на гребена на вълната. Претъпкано е. Купете си билети, за да видим дали ще успеете.
– Вярно ли е, че ще намалявате заплати на актьорите?
– Много некоректно зададен въпрос. Те са намалени на някои артисти, но на други са увеличени. Не мога да приема факта, че човек, който играе в едно представление или въобще не играе, като Мария Статулова например, ще получава повече пари от хора, които участват в 7 постановки и почти не излизат от театъра. Логиката на Павел Поппандов, Пламен Сираков и Филип Трифонов е, че с едно представление си изкарват заплатата. Но не е така. Тези времена свършиха.
– Дайте им роли.
– Това не зависи от мен, а от частните продуценти, които играят все по-активна роля в театъра. За тях са важни резултатите – финансови и художествени, защото от тях зависи бизнесът им. Другото е социална политика, а ние не сме социално дружество.
Онзи ден четох статия на един драматург и дълбоко не съм съгласен с него. Той казва, че театърът ще си отиде преди края на света. Възможно е. Но да видим какво се случва в момента. Преди няколко години бях на концерт на „Ролинг Стоунс“ във Виена и разбрах защо тези хора са звезди и днес. Защото са съвременни и са в крак с новото.
Тяхното шоу беше най-страхотното, което съм гледал през живота си. Те знаят много добре, е в този технологичен век, ако излезеш с две китарки, хората няма да те възприемат.
Мик Джагър измина 15 километра през целия стадион, без да се пести. Китаристът беше с операция на главата и свири с превръзка.
Така е, когато искаш наистина да си вършиш работата. Онемях и се обадих на мой колега рокаджия. Казах му, че ние срещу тях да ръгнем, няма да ги стигнем.
– Какво е мястото на старите звезди в театъра?
– Лека му пръст на Калата. Бяхме много близки приятели в последните 20 години. Репетирахме с него в една пиеса. Бях стол до стол с него и съм научил каквото мога в професията от него. Почивка. Аз, млад актьор, му казвам: „Кала, слизам до кафето. Искаш ли да ти взема нещо? Той казва: „Не те разбирам! Какво кафе бе? Сядай над книгата, учи пиесата!”.
Той използваше времето за почивка, за да се готви за репетицията. Никога не беше неподготвен, държеше се като първолак. Идваше преди представление и започваше с упражнение на устната кухина. Проверяваше си винаги ципа на панталона и казваше, че това е едно от най-важните неща. „Ако излезеш с паднал цип, хората няма да гледат какво играеш, а ще гледат там. Като си миеш ръцете, внимавай да не се напръскаш, защото ще помислят, че си се напикал“. Този човек трябва да е пример за нас. А не хората, които идват уморени в театъра.
– Как си обяснявате факта, че толкова малко хора от актьорското съсловие бяха на поклонението на Калоянчев?
– Чиста завист, защото той беше наистина гениален. Защо Моцарт е живял в бедност? А Салиери се е опитвал да разбере как, мамка му прави неща, които никога няма да може той самият. Колко картини е продал Ван Гог? Една. Този, който гледа и живее напред във времето, не може да бъде разбран. Калата беше безкомпромисен към неталантливите хора.
– Кога ще бъде учредена наградата на негово име?
– На 7 април. Тя ще се дава на актьор или режисьор. Ще имаме и награда за драматургия на името на Алеко Константинов. Отличията ще бъдат свързани с хумора, с отношението ни към света, с гафовете, които правим, с опитите ни за сериозност и ще се превърнат в шоу. Много ми се иска да не опростеят като другите опити за награди в България. Да не стане скучно, досадно и да се превърне в рутина. Сатиричният театър трябва пак да стане марка. Отворих вратата му за младите. Вече имам представления на детско-юношеската формация „Дефисто“. От февруари пък ще започваме представленията в 19,30, за да могат хората да не се претрепват от бързане и да се точат след началото на постановката.
Ще удължим и антракта, за да могат да обсъдят видяното. Да се свърши с този ад, в който отиваш до тоалетната, пиеш вода и тичаш, че бият камбаните. Ще има чаша вино, хапки, ще заприличаме на Европа. Ще направим ремонт и зрителят ще потъва в магията още от антрето. Иска ми се театърът да се превърне в изживяване.
– Изминалата година беше тежка за вас, загубихте близки хора.
– Доста ми се събра. Даже сега идвам от едно погребение. В цялото ми семейство имаше трагедии. Баща ми почина. И на съпругата ми баща й си отиде. Неговата смърт не можахме да скрием от медиите, защото е бил много известен журналист. Такъв е животът. Всички си отиваме. Въпросът е как живеем тук.
– Имате ли време за майка си?
– Всеки ден я виждам. Заедно сме непрекъснато, даже я карах да се премести у нас.
– Спряха „7 часа разлика“. Вярно ли е, че ще има продължение в TV7?
– Прочетох го в интернет. Първо трябва да завършим третия сезон в началото на юни, но там има други договорни взаимоотношения между Магърдич Халваджиян и телевизията.
– Станахте известен покрай този сериал.
– Така е. Може да не ми знаят името, но всички знаят кой е Милото. Аз се занимавам с реклама през последните 17 години и изградих образа си по нейните закони – да се хареса продуктът от малки и големи. Затова се кефя на Магърдич Халваджиян и Димитър Митовски. Всички те са хора, които се занимават с реклама, имат съвсем друг начин на мислене и затова резултатите им са добри. Дай боже всички да разберем това. А да не стане като през 1994 година, когато така и не разбрахме, защо станахме четвърти в света по футбол.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment