Преди идването ми в София и работата ми в театъра, познавах само откъслечно голямата актриса Стоянка Мутафова. Бях я гледала и много я харесвах в няколкото й роли в киното и от участията й с не по-малко големия и незабравим Георги Парцалев. Аз и семейството ми бяхме едни от хилядите й почитатели в България. Свързвах понятията „забавно“, „смешно“, „театър“ с нейното име, с това на Енчо Багаров, Парцалев и Нейчо Попов. В онези детски години все още не знаех и не предполагах, че един ден и аз ще се кача на сцената, ще й бъда колежка и че ще прекарам една незабравима Коледа само с нея и дъщеря й Муки.
Почти завършваща ВИТИЗ и почти женена за един китарист, съдбата ми отреди да изкарам и преживея едномесечното турне
на големите кака Стояна, Парцалев и звездния дует от оперетата Видин Даскалов и Хермина Михайлова. Концертна дирекция беше включила в пътуването по големите летни естради на страната и няколко млади певици и съпровождащия ги инструментален състав. Всеки един от участниците имаше възможност да вземе със себе си на турнето и още един човек, тъй като рейсът беше голям, а участниците – малко. Така аз пътувах с бъдещия си съпруг, а Стоянка Мутафова – с дъщеря си. С Муки вече се познавах по-отблизо още от следването, пък и нали бяхме връстнички, горе-долу бяхме и на един акъл, луди-млади, както казваха по-възрастните.
Споменът ми за онова лято и пътуването в този необикновен състав, мога да определя като едни от най-щастливите ми дни. Да присъстваш всяка вечер, а понякога и по два пъти на ден, като зрител на представленията на най-големите, най-атрактивните и най-талантливите комедийни актьори, си беше празник отвсякъде. Популярността и славата на най-големите любимци на хората нито препълнените салони не бяха ги главозамаяли. Те си оставаха земни и достъпни, мили и грижовни, не по-малко остроумни и забавни и в най-тежките ситуации. Диалозите между Парцалев и Видин Даскалов по време на пътуването предизвикваха такава експлозия от смях, че автобусът се тресеше, а шофьорът предупреждаваше, че ще изпусне кормилото. И ако Парцалев се шегуваше някак широко и безобидно с всички ни, то езикът на Видин Даскалов, не по-малко остроумен бе по-скоро хаплив и саркастичен, но точен до болезненост. Можеше да си го позволи и не се спираше при всяка възможност. Спомням си, Стоянка Мутафова беше някакси притихнала, четеше книга или пиеса, а ние двете с Муки се забавлявахме като отвързани деца на панаир. Година или две по-късно тя ми дойде на гости, после аз им гостувах в хубавия им уютен дом с артистична атмосфера в квартал „Лозенец“.
Зимен ден в началото на януари, с Муки сме се сврели в кухнята, пием чай и си бърборим. Кака Стояна ме пита искам ли да бъда с тях въпреки студа и снега на вилата им тази нощ. Отивало се с рейс, ще си правим компания с Муки, а тя след спектакъла, който й предстоеше вечерта в Сатирата, щяла да дойде.
Муки ме предупреди, че там все още няма ток, но пък свещи и газени лампи – бол. Обхвана ме ентусиазъм, така и така в квартирата ми никой не ме чакаше, едва ли щях да липсвам на някого. Пък и приятелството с Муки и кака Стояна бе във фазата „Чувствай се като у дома си“. Явно им бях симпатична, просто се заобичахме като много близки хора. Предстояха три почивни дни, а аз нямах представление в този период. Превъзбудата нарастваше, готвим две големи чанти уж с най-необходимото за престой в планинска вила без ток. И така, едно от най-важните неща бяха пачката кибрит и храна, която щяхме да сготвим на печката с дърва.
С Муки се наговорихме да посрещнем майка й след спектакъла с нещо топло и вкусно. Пътуваме с рейс към „Драгалевци“, свечеряваше се и докато стигнем, вече беше тъмна нощ. Нямаше улично осветление, преспи сняг, тук-там ориентир са само къщите, които светят. Муки все пак си е като у дома. Намираме къщата, едва успяваме да отключим замръзналата брава, пък и ръцете ни са вкочанени от студ.
Настанихме се, запалихме всички възможни газени лампи и се захванахме да палим печката. Изненадана бях, когато тя ме попита дали съм палила някога и знам ли как става. Отговорих отрицателно и притеснено схващам, че и за нея това щеше да е първи опит. Смътно се сещам, че за да запалим печката, са ни нужни тънки дръвца и хартии. Опитите ни продължиха минимум два-три часа безуспешно. Муки предлага да пием по един чай от термоса, поне малко от малко да се стоплим и както бяхме уморени и изтощени от борбата за топлото, налягахме по леглата и заспахме. Кога и как е дошла майка й, така и не разбрахме. Помня само, че се пробудих затоплена в непозната стая, печката бумтеше, а върху нея къкри нещо вкусно. Като че ли е любимата ми леща с много чубрица.
Муки също се пробуди и в момента, в който се измъкнахме изпод одеялата, кака Стояна ce запревива от смях. Все още не можех да разбера какво толкова я развесели. А когато погледнах Муки, разбрах как изглеждам и аз самата. Муки гледаше мен, аз – нея, и настъпи неописуемото. Бяхме напълно неразпознаваеми – чорлави, лицата ни черни от сажди в резултат на трудовите усилия да се справим с печката, стигащи до героизъм. Толкова сме черни и нацапани, същински негърчета. А кака Стояна ни се радва и подхваща: „Ей, деца, по стар стил е Коледа, 6-и срещу 7-и януари. Не един, а двама коминочистачи в къщата е за хубаво!“. Според поверието Черният Петър, коминочистачът, носи здраве, щастие и берекет за дома.
Прекръстваме се и си казваме: „А дай, боже!“. Кака Стояна стопля вода в чайника, измиваме се, лещата е готова и тя ни сервира. Божествено вкусно, топло и уютно! И тогава си помислих: „Бива я не само на сцената.
Тази жена, умна и интелигентна, артистична до мозъка на костите си, е голяма във всичко. Актрисището Стоянка Мутафова щедро ми подари спомен за преживяна заедно с нея и Муката една незабравима Коледа. Така развеселена и приласкана като хлапе не бях се чувствала отдавна.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment