Н. Анастасов: Калоянчев бе ненадминат чаровник! Поклон за всичко, на което ме научи! ИНТЕРВЮ

  Актьорът Никола Анастасов, който тази година чества 80-годишен юбилей, посрещна празниците с помрачено настроение заради смъртта на Георги Калоянчев, в която още не може да повярва.

Двамата играят на една сцена от 1957 година и именно Калата му измислил прякора Усмивката на Сатиричния театър. Безброй са спомените от общите им изяви.

– Как посрещнахте Бъдни вечер и Нова година, господин Анастасов?
– Само със семейството. Това са най-хубавите моменти.

– На вилата ли бяхте или у дома?
– Имах вила в Банкя, но я ограбиха. Разбиха я някакви крадци, отнесоха всичко, което имаше вътре. Освен това я наводниха и тя вече не става за ползване.

– Близо ли беше до къщата на Калоянчев в Градоман?
– Не, беше точно в центъра на Банкя – на 150 метра от полицейското управление, но това не помогна.

– Как се запознахте с Калата?
– Заедно сме от основаването на Сатиричния театър през 1957-а. Аз само два-три месеца по-късно дойдох в театъра и още с първата си роля си партнирахме. Играехме „Кралят тръгва на война“ по Андерсеновата приказка „Голият крал“.

Той беше единият шивач, а аз другият. Но неговото блестящо претворяване на сцената ме смущаваше много, защото едва бях тръгнал в изкуството. Той обаче не ми даваше възможност да се отчайвам. Двамата играхме и в първия телевизионен театър през 1960 година. Казваше се „Последната нощ“ на Лео Конфорти и Димитър Бочев. Той беше моряк, а аз ученик. Там трябваше да умра на сцената. По онова време в телевизията нямаше апаратура за запис и всичко ставаше на живо. Ние се криехме от зрителите, че репетираме, и чакахме те да заспят, защото всичко се излъчваше в ефир. Студиата бяха на столичната улица „Поп Андрей“. Спомням си, че бяха насипали пясък в залата. Калата трябваше да ме извлече до него и там да умра.

Добре, ама това ставаше всяка нощ между 2 и 4 часа през нощта. Ако някой си пуснеше случайно телевизионния апарат щеше да види как всяка вечер умирам.

Играли сме заедно и в киното, и в мюзикъли, в „Мако, Дако и Цако“, в „Криворазбраната цивилизация“ на Хачо Бояджиев, в „Чичовци“ и къде ли не. Учил съм се от него, защото той беше много стриктен в действията си на сцената. Когато прекалявах с импровизацията, той спираше и викаше: „Моля ти се, кажи ми коя ти е последната реплика, за да почна аз да говоря“. От него се научих тогава – много е важно да знаеш последната реплика, която трябва да подадеш на партньора си. Ето, такъв голям театрален майстор беше той. Ненадминат чаровник. Поклон за всичко, на което ме е научил по времето, когато с него сме пребивавали в този свят, наречен театър.

– Не го видяхме на честването на юбилея ви в театъра. Годините разделиха ли ви?
– Той напусна сцената преди много години, защото не можеше да ходи. Това беше неговата голяма мъка, която никому не пожелавам. Знам какво значи да не можеш да ходиш, когато трябва да играеш. Това го измъчи и му сложи края.

Снимах новогодишната програма с „Комиците“. Точно тогава научих, че той е починал.

– Като че ли малко записи са останали от онова време?
– Не е вярно. Всичко cе пази. На честването на юбилея ми пускаха някои от тях на екран. Тогава стана гаф при прожекцията, за което съжалявам.

– Показахте завидно самообладание по време на спектакъла.
– Това е животът, ние трябва да се съобразяваме с това, което става около нас. Аз съм вече 58 години на сцената, знам как да контролирам себе си. Всъщност навърших 80 на 22 април, но подготвеното тогава тържество се отложи, тъй като пострадах при битов инцидент.

Паднах в банята и си счупих три ребра. Преди това пак преживях беда. Пропаднах в една 5-метрова шахта при задния вход на театъра в Девня и си счупих пет ребра. Адски болки, не мога да стана, не знам къде се намирам. Шофьорът ме видял отдалече и ме измъкна. Турнето се провали, веднага ме откараха в окръжната болница и оттам със самолет в София. Една година трябваше да се калцират ребрата ми. Добре, че не са се забили в дроба ми, а са се начупили на парченца и дрънкаха. Вървях и дрънках.

Сега докторите се майтапеха, че имам останали още две за трошене.

– Дават ли ви роли сега?
– Не ме канят в сериали. В театъра обаче играя в две постановки, и то и двете са на Станислав Стратиев, моя любим автор и приятел. Това са най-хубавите спектакли, които българската драматургия има.

– В „Лека форма на тежка депресия“ играете старец на перваза на прозорец, който се готви да полети като птица.
– О, това беше младежката ни мечта. С пера, ленени конци и восък си правех крила и ги пришивах на дланите си. Това е всъщност най-красивото нещо в живота. Това е мечта на цялото човечество.

А той я постигна сега. Калата лети, както и ние ще литнем, и ще се постараем да се срещнем някъде там горе, близо до слънцето.

– Отпразнувахте ли златната сватба със съпругата ви Мария Косева?
– Още не сме. Но аз казвам, че тя е моят златен век. Не знам какво щях да правя, ако не бях срещнал тази жена. Когато се запознахме, тя още не беше известна, но стана звезда много скоро. Изпитвах чувство за малоценност и й казах, че не съм за нея.

– Защо нямахте самочувствие?
– В началото играех в Театъра „Зад Канала“, тогава се казваше „Трудов фронт“.

Ролята ми беше ученическа, защото младеех много, и вестниците писаха: „Появи се едно момченце с голямо бъдеще“.

Даже ме пратиха за награда в Москва. А аз от четири години бях в Сатиричния театър, но никой не ме забелязваше, защото ми даваха все мижитурски роли и нищо не показвах. Дори директорът ми предложи да търся другаде да се осъществявам, тъй като не ставам за комедиен актьор. След години ми се извини.

На всичкото отгоре, страдах за една работа от миналото, с която не можех да се справя. Това беше разтърсваща любовна история с една актриса във Варна, Ана Феликсова, която беше 10 години по-голяма от мен.

А Мария наистина беше голяма звезда. По-възрастните я помнят – нямаше такава певица.

Тя се отказа от сцената заради семейството. Имаме две момчета, тогава те бяха малки и трябваше някой да ги гледа, защото родителите ни бяха починали. Веднъж избягали от вкъщи, намерили ги едни полицаи на „Халите“ чак и ни ги водят. Тогава тя взе решението и не съжалява, защото отгледахме прекрасни деца.

– С какво се занимават момчетата ви?
– Работят и двамата, което е най-важно, не е свързано с изкуството.
Малкият Чочо (Чавдар – б.а.) е пиар. Другият – Ивайло, направи цех за покривала на моторни превозни средства и тирове. Мислехме, че ще ни изоставят като остареем, а те ни обсипват с грижи и внимание. Благодарен съм на съдбата си. Имал съм прекрасен живот.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: