Тези дни си мислех за татко и колко много му дължа. Първите коледни песни научих от него. „Ой, Коледо, мой, Коледо, родило се Боже чедо…“, а той ми акомпанираше на китарата си. Благодаря му и за първата си среща с големите ни български поети. На 3-4 години знаех наизуст „Заточеници“ на Яворов, на 7-8 вече знаех кой е и Христо Смирненски, друг любим автор, и особено неговата „Цветарка“: „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна/ като теменужен остров в лунносребърни води,/ и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,/ се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди“.
Срещата ми с големия поет Иван Вазов започна с песенния вариант на стихчето му “Боже Господи, прости ме, моля ти се от душа. С ум и разум надари ме, да не мога да греша…“. Баща ми пък знаел всичко това от своите родители. Топла, ухаеща на ошаф канела и пукащи борови клонки в печката приказна коледна атмосфера в нашия дом. Започнах от баща си неслучайно. Искам да ви разкажа за срещите си с мъжете, които белязаха творческия ми път и тази линия на нежност, доброта и сърдечност, започната от татко, не се прекъсна. Задължена съм им завинаги! Споменът ми за тях, особено по Коледа, и досега възприемам като протегната ръка, приятелска прегръдка и божествен знак свише.
12 септември 1969 г. Стояхме с баща ми на стъпалата на ул. „Малко Търново“, където е служебният вход на Младежкия театър. Предстоеше ми първа репетиция и първо влизане в сградата на професионален театър, а току-що ме бяха приели във ВИТИЗ. Лутахме се, докато намерихме входа. След няколко часа щеше да си пътува за Кърджали. До последно ми даваше кураж, че ще се справя и с работата в театъра, и със следването. И тогава един висок мъж с цигара в ръка се обърна към двама ни: „Това да не би да е Живчето, новата ни колежка?“. Изненадани, потвърдихме и той се ръкува с баща ми. Каза, че името му е Щилиян Кунев и ще участва в същата пиеса „С коня ход напред“. Покани и баща ми да влезе в сградата, репетицията щяла да закъснее. И двамата забелязаха колко съм неспокойна и притеснена, но тогава актьорът Щилиян Кунев се разговори така приятелски и сърдечно с баща ми, оказаха се и връстници. И се заразпитваха кой откъде е, какво е учил. И докато си говореха в една от гримьорните, аз го попитах не съм ли го гледала в някой филм. И каква бе изненадата за мен и за татко! Та това бил високият слаб мъж от бу-фосинхронистите, толкова забавен и смешен. И колко пъти го бяхме гледали. Усмихнат и толкова добър човек, казвах си наум. Татко си тръгваше, а Щилиян Кунев бащински сложил ръка на рамото ми, му даде знак, че детето му е в сигурни ръце, че ще имам не само творческа, но и подкрепа от него за неизбежните житейски проблеми. И баща ми, и Щилиян са отдавна покойници. Но това специално „въведение“ в светая светих на българския Младежки театър се оказа за мен точно толкова важно, колкото и първите ми крачки в детската театрална школа.
Ще помня Щилиян Кунев, който създаде топлина и спокойствие за един твърде уплашен мъничък човек от провинцията, ненавършил 18 години. Той игра учителят, класният на брат ми в спектакъла, а аз глезеното сестриче Лена. Всъщност Щилиян ще си остане за мен учител в най-широкия смисъл на думата, учител по доброта и човечност. Прекрасният актьор и колега Щилиян Кунев е баща на политика Меглена Кунева. Следващото ми също такова паметно преживяване на терена на театъра бе срещата ми с Владимир Смирнов. В този период той вече беше известен в цяла България от киното, но му предстоеше пьрвата театрална роля. И то каква! Главният герой Мишо Галфона, по-точно Големият Мишо Галфона, около когото се завърта целият сюжет на пиесата „Сезонът на големите дъждове“ на Георги Богданов. А аз бях разпределена в същата роля, само че в спомен от детството му – Малкия Мишо Галфона. Между мен и колегата Смирнов се породи истинско приятелство. Вовата, както го наричаха всички, беше едно истинско чудо – неизкушен от славата и популярността си, непринуден и сърдечен, отзивчив и много талантлив.
Дни преди премиерата, когато ми поставиха перука, напомняща късата подстрижка на Големия Мишо Галфона, гримьорката Ленчето ахна. Аз също не можех да повярвам на образа в огледалото – приликата ми с Владимир Смирнов беше толкова силна, че сърцето ми се сви. Аз сякаш изчезнах и се изгубих изначално.
Не Живка Ганчева, а някакво момченце, копие на Владимир Смирнов, ще играе ролята на Малкия Мишо Галфона. И когато вече ни облякоха с едни и същи дрехи – сиви пуловери, сиви панталони и бели ризи, еднакви обувки, при първата ни сценична среща на поредната репетиция Вовата също онемя. Да не говорим за колегите – един до друг на стъпалата пред жилището, стояхме двамата, като едно и също същество в различни възрасти. И говореха за всичко – за живота, за смисъла, за болката и състраданието и най-вече за силата на духа – да не направиш компромис. В тази пиеса, точно в тази картина Малкият Мишо Галфона окуражаваше Големия Мишо.
На следващата година в ролята, която така силно изигра Смирнов, но поради отсъствието му от страната, дойде негов дубльор. Той бе току-що назначеният нов и още по-популярен като певец Стефан Воронов, вече и актьор. И най-добрите думи няма да са достатъчно добри за човека Стефан Воронов – изтънчен, деликатен, но също така затрогващо топъл и дружелюбен. И така от самия си прощъпулник в театъра сякаш бях закриляна от невидимата ръка на Бог.
Срещата ми точно с тези личности и точно в самото начало – Щилиян Кунев, Вовата и Стефан, беше подарък и продължение от Рождественските вечери в дома ни в Кърджали. И днес, след толкова години спасително чувствам тяхното присъствие и небесна закрила.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи