Има личности, които просто смяташ за вечни. За такива, които никога няма да те напуснат, дори и да не ги познаваш лично. Това са хора, които те оплитат в невидимите нишки на таланта си, омотават те като какавида и ти след време разпукваш собствената си черупка и полетяваш като пеперуда.
Това е мисията на големите актьори. Тези, които могат да те разсмеят и да те разплачат. Те пускат тънък лъч в сивото ти ежедневие и осветяват занемарените ъгли в душата ти, които трябва да изчистиш от паяжините и да погледнеш на света с други очи.
Такъв беше Георги Калоянчев, когото всички наричаха Калата. Той умееше да ти показва плитчините и дълбините на човешката същност и лабиринтите, през които всички ние минаваме, за да станем такива, каквито сме.
Като ученичка, докато четях „До Чикаго и назад“, се опитвах да си представя лицето на Бай Ганьо. Дали от горещините или набъбващите хормони, нещо в образа ми се губеше. Нещо липсваше. Даже и силно подчертаната балканска безцеремонност около крушите, басейна и Иречек, не можа да постави лице върху карикатурния образ на българската простащина. Алеко, с перото си, не можа да го направи за мен. Калата, с изпълнението си, успя.
Той беше голям актьор. Изигра толкова много различни роли, че е трудно човек да ги изброи. Никога няма да се забрави образа на уморения, циничен, но запазил човечността си следовател в „Инспекторът и нощта“. Както и тези на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и Джордано Бруно в „Галилео Галилей“ на Лилиана Ковани. Или в „Бяла магия“ на Иван Андонов, където той изигра самия Бог, който преди няколко дни го прие в селенията си.
Театралните роли на Калоянчев не отстъпваха на тези от киното. Той можеше да изиграе всичко и всеки. Превъплъщенията му като Швейк, Големанов и Хлестаков са незабравими. Както и тези в „Сако от велур“, „Чичовци“ и „Мъртви души“.
Калата беше класа. Без претенции и излишно самочувствие. Смяташе, че публиката е над всичко и актьорът е длъжен да работи за нея. Жълтата преса го опоска до кокал, обсъждайки доходите и личните му взаимоотношения. Публикациите бяха меко казано непочтени и той не заслужаваше подобно отношение. Не смятам, че има българин, който да твърди, че Калоянчев не е заслужил пенсията си. В продължения на десетилетия той се раздаваше от екрана и сцената и ни огряваше с таланта си. И именно поради тази причина ние, зрителите, винаги ще сме му благодарни.
Калоянчев изигра последната си роля в Сатирата през лятото на 2007 година. Каза, че се оттегля не защото желае, а защото не иска да става за смях пред публиката. Въпреки това призна, че всяка нощ сънува театъра. Големият български режисьор Крикор Азарян го нарече национално богатство. Стефан Данаилов – явление.
В едно от последните си интервюта Калата каза: „Няма лоша публика, има лоши актьори“. Сигурна съм, че такава съществува, но тя не присъстваше на представленията му. Зрителите, които идваха да го гледат, обсъждаха изпълнението му с дни. И го обичаха. Затова, когато си отиде, големият актьор отнесе със себе си част от сърцата ни. Но пък в замяна ни остави толкова много. Светла ти памет, Кала! Почивай в мир!
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи