Било е някъде 1993-1994 г. И сякаш е краят на есента, макар че е топъл, слънчев ден. Едни огромни жълти листа с рисунки върху тях, закачени като есенна вместо коледна украса в един дом. Следобедно време, природата е обагрена в охра, червено и жълто, предчувствие за нещо добро и красиво.
Истинско циганско лято. Споменът ме връща в самото начало. Чакам на спирката на завоя на трамвай № 6 в кв, „Лозенец“. Сама съм, но с крайчеца на периферното си орение забелязвам младо същество, предполагам ученичка в горните класове. С нещо то привлича вниманието ми и дори помня как беше облечено. Панталон тип „шотландско каре“ в масленозелено, кафяво кожено яке и небрежно прехвърлена през рамо голяма чанта. Пълна е с учебници, мислех си, колко ли много тежат бу-магите на днешните ученици.
Трамвая го няма, двете сме все още единствени на спирката и имам чувството, че и аз съм наблюдавана. Дискретно, разбира се. Накрая трамваят идва, качваме се, аз от предната врата, тя от последната. След като си продупчих билета, изненадващо за мен младото момиче бе седнало зад гърба ми и попита: „Извинете, че ви безпокоя! Казвам се Мая, а вие нали сте Живка Ганчева която наскоро гледах във „Вампири, таласъми“. Поздравявам ви!“.
Благодарих й и на свой ред я питам в кой клас е. Тя ми отговори учудено, че отдавна не е ученичка, а моя колежка. И ако не бях седнала, щях да падна от следващите й думи: „Аз съм и майка, имам петгодишен син“.
Трамваят вече се напълни, малко преди тунела на НДК тя предлага, ако не бързам и нямам нищо против, да изпием по едно кафе. Ей така, уж за мъничко, на слънце пред НДК. Беше ми толкова симпатично това момиче с черния бретон и светещи, усмихнати очи, пък и не бързах за никъде. Все осъзнавах колко е съдбовна срещата ми с това чаровно създание.
Разговорихме се и на свой ред полюбопитствах къде играе, защото все още не бях я гледала. И когато разбрах за спектакъла, в който участва, се сетих колко много бях слушала за нея и колегата й Мариус Куркински. Той – Ромео, тя – Жулиета. И поне година време все се канех да отида и да ги гледам в спектакъла им в старата сграда на българо-съветската дружба. Колегите ми бяха говорели за тях като за сензация, а са толкова наблизо до Малък градски зад канала, където играех в постановката „Завръщане у дома“. Но все нямах и нямах шанс. Датите на техния спектакъл съвпадаше с датите на нашия. През канала по едно и също време сме играли и двете в различни постановки.
До този момент не бях я гледала, срещата ни в трамвай №6 беше първа. Още не си давах сметка колко много, ще я харесам като актриса и колко много ще заобичам като човек Мая Новоселска.
След кафето тя ме покани у тях. Каза, че живее наблизо, че й е много приятно с мен и ще се радва да се харесам и на детето й. Това дете днес е над 20 години, студент в НАТФИЗ, кажи-речи, колега. Но в оня следобед ми предстоеше и първата среща с едно очарователно, слабичко и най-вероятно злоядо, но живо и любопитно хлапе. Симпатяга отвсякъде! Питаше ме, разпитваше ме, а Мая все го възпираше уж строго: „Иване, престани! Тя е моя гостенка. Пречиш ни да си говорим! Застани поне за секунда на едно място!“. А той: „Маме, Жужи е моя гостенка! Нали виждаш колко е малка! Тя е дете като мен!“. Внимателно му обясних, че съм по-голяма на години дори от майка му. Без да съобразя, че това възраст, това години, са твърде неясни и отвлечени понятия за малките. Децата те възприемат такъв, какъвто си в момента, според собствените си усещания.
„Не е вярно, лъжеш ме! Ако беше голяма, щеше да си пораснала.“ Тогава съчиних и му разказах приказката за най-лошото дете на света. Това лошо дете не иска да яде, не иска да спи следобед, не слуша родителите си. И ето го резултата – остава завинаги малко. Опитвах се да го уплаша с този отрицателен пример за себе си. Мая се смя до сълзи, а също и Иванчо.
В тяхната стая над главите ни бяха опънати въженцата с окапали от дърветата есенни листа, изрисувани от малкия Иван. За пръв път виждах художествени произведения, окачени с щипки за пране, и не можех да повярвам, че този мъник е изрисувал листата с такова въображение и изключителен усет за колорит. А беше на не повече от пет години.
По някое време той се умълча, както си играеше под масата. Тъкмо тръгвах да си ходя и още с първата крачка се спънах и за малко щях да се пребия. Незабелязано и неусетно Иванчо успял да завърже единия ми крак с едно въже за масата и възкликна: „Ти си моето конче и затова те завързах да не бягаш! Няма да си отиваш, тук ще си живееш и ще си играем“. Смяхме се с Мая, идваше ми да го разцелувам. И ако бях по-силна, щях да го вдигна над главата си и да го завъртя. Ама нали не съм слушала като малка, не съм яла и не съм спала. Имах сили само да го прегърна и да му обещая, че ще се видим отново.
Иван порасна, с Мая се виждаме не само на кафе, но и в зала „България“, и на джаз концерти. С годините сходни интереси и предпочитания не само в театъра, но и в музиката, в изобразителното изкуство. И двете обичаме Че-хов, Булгаков, Зошченко, и двете гледаме кучета, и двете говорим с животинките като със себеподобни. Едва ли е имало концерт на гостуващи световни джазмени, на които да не сме заедно с нея и с други приятели. Обожаваме я тази музика!
А какво не харесваме ли? Грубостта, просташката самонадеяност, нахално амбициозните, които често са посредствени и арогантни. Безогледни и безскрупулни, те мачкат всичко различно, крехко и чувствително.
Добрата и нежна душа на Мая често се сблъскваше с дебелащината в заобикалящата ни лошотия. Сигурна съм, прелестната й усмивка, и артистизъм й служат за щит и спасение в този нелек живот у нас.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи