Здравка Йорданова и Светла Оцетова са първите българки олимпийски шампиони от Монреал през 1976 година. Здравка е единственият журналист сред олимпийските шампиони на България. Тя е родена на 9 декември в София. Тренира академично гребане двойка скул от 15-годишна. Първият й успех е бронзов медал на световното първенство в Нотингам (1975 г.). През 1978 г. става световна шампионка на първенството в Нова Зеландия. Носителка е на два сребърни медала от първенства на планетата в Амстердам през 1977 г. и Блед – 1979 г. Спортист номер 1 на България за 1978 г. Завършила е ВИФ. От 1986 г. работи като журналист. Наградена е с орден „Стара планина“ степен.
– Госпожо Йорданова, какво си спомняте от Олимпиадата в Монреал?
– Спомням си глупавата усмивка, която се вижда на лицето ми от тогавашните фотографии. В такъв момент човек не може да контролира емоциите си. Целия ден след това се разхождахме край гребния канал, из олимпийското село. Късно през нощта се усетих, че през цялото време съм ходила боса. Отидохме в мъжкия комплекс. Напъхахме треньора в една вана и го окъпахме заедно с костюма му със студена вода. Напълнихме една купа с всякакъв алкохол. Вътре сложихме всички медали. Едни пиеха от радост, други от мъка, че не са взели медали. Но всички еднакво се веселихме.
– Двете със Светла Оцетова спечелихте с убедителна преднина. Вие лично очаквахте ли този успех?
– Да, за разлика от много други. Знаех на какво сме способни. Това се предполагаше. Нашите треньори знаеха какво можем.
– Усетихте ли завист?
– Може би, на по-късен етап го осъзнах. Може би, след като отрезнееш от първата еуфория, виждаш реалността. Но това остава на заден план.
– Как ви посрещнаха в България?
– Това беше най-силният момент. Тогава осъзнах какво съм направила. Като видях как многохилядна тълпа ни се радва безрезервно. То беше наистина усещане за победа.
– Дадохте ли си сметка тогава, че вие сте първите жени олимпийски шампионки на България?
– Това осъзнах още по-късно. Първото беше удовлетворението, че съм постигнала победа. Важна и голяма, но победа. Чак след това си дадохме сметка, че това е върхът в спортната ни кариера.
– Какво ви е спирало преди това? Какво ви е връщало назад?
– Уморително нещо е спортът. Големи усилия са нужни на човек. Чудя се наистина как съм успяла да преодолея всичко това. На Белмекен, където често падат мъгли, въртяхме безкрайни обиколки.
Идеше ми да легна на снега и там да си остана. С шамари ме извадиха оттам. А веднъж ми се стовари върху крака целият пристан. Чудо беше, че не счупих кост. Имали сме тренировки, при които сме вдигали щанги по сто тона. И тежкоатлетите ни завиждаха за това.
– По онова време бяхте ли вече майка?
– Да. Но не ми разрешаваха семейството и детето ми да са с мен. За разлика от сега, когато се осигуряват и гледачки за децата. Молят спортисти да отидат в националния отбор. Звучи ми странно, защото това е чест и престиж да се състезаваш за страната си.
– Както го описвате, изглежда като полувоенна обстановка.
– Не полу, ние си бяхме войници. Тренирах по три-четири пъти на ден. На когото и да го кажеш, звучи невероятно.
Само талант не е достатъчно. C по-малко усилия не може. Може да имаш шанс понякога да попаднеш на точното време, в точното място, но това е само късмет. Въпреки, че за себе си мога да кажа, че относително лесно ми се отдаваха нещата. Това, което исках, можех да го направя.
– В случая сигурно е важна работата в екип. Бяхте ли приятелки със Светла Оцетова?
– В един начален период бяхме три неразделни приятелки. Със Светла продължихме в националния отбор. После влязохме и в една лодка. Живеехме 25 часа от 24 в денонощието. В един момент имахме необходимост от смяна на обкръжението. Трудно се издържа, дори да си много добър приятел с някого. Бяхме намерили обща формула. Имахме една цел, една амбицин. Всичко беше подчинено на това, че само с общи усилия можем да ги постигнем. И проблеми, и пререкания – всичко беше подчинено на това. Това ни направи по-силни от съперниците. Защото станахме свидетели на много тандеми, които се разпаднаха пред очите ни заради индивидуални изяви и лични амбиции.
– А след това как продължихте?
– След следващата олимпиада приключихме. Тогава се класирахме четвърти. Никой не потърси действителната причина за това. Така дойде и краят на кариерата ни.
– Спомня ли си Монреал за вас?
– Преди две години бях там. Направили са алея, край която се веят знамената на всички държави участнички и паметни плочи, върху които са изписани имената на олимпийските шампиони.
– Вие сте единственият олимпийски шампион, който след това се е насочил към журналистиката. Защо?
– Винаги съм имала склонност към литературата. Преди това исках да се занимавам с приложно изкуство, защото това съм завършила. Това обаче съвпадна с изявата ми в спорта, отдалечих се от изкуството.
– Какво ви отне спортът?
– Спорен е този въпрос. Отначало си мислех, че това е времето, което съм посветила на спорта не съм могла да бъда като останахте младежи. Но нали това е било точно онова, което е трябвало да равя? В онези времена получих толкова хубави моменти с толкова приятели, че не знам дали точно това ми е отнел спортът.
– На фона на онова, което описахте за Монреал, сив ли ви изглежда животът сега?
– Като гледам младите как не знаят да реализират потенциала, който имат, моята целенасоченост е била по-добра. Не съм скитала с компании по дискотеки, но животът ми е бил по-смислен. А това, че ми е било тежко, е, че не съм била със сина си достатъчно. Това не се връща. Надявам се, че сега той го оценява по достойнство.
– Вие имахте идея да се направи Алея на славата от Националния стадион „Васил Левски“ до Спортната палата. Имате ли напредък?
– Това ми е мечта и болка. Догодина Българският олимпийски комитет празнува 90 години от създаването си. Надявам се поне да се положи началото. Забързани във всекидневните проблеми, хората не обгръщат внимание на този проект, който ще отнеме повече време и средства, в които трябва да се наберат. Но идеята все още стои. Българските спортисти все още не са получили заслужено място в нашето общество.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment