Лятото на 1994 г. Получих предложение за малка роля от режисьора Илия Костов за предстоящ негов филм. Подписвам тежък и обременяващ договор, в който почти на всяка страница е отбелязано, че неявяването, закъснението или промяна в предварително решените от художника прическа и костюм се санкционират със сумата, равняваща се на хонорарите на екипа през целия снимачен ден. Началната дата на снимките с моето участие, добре помня, беше 2 септември.
Лятото мина бързо, превъзбудата от предстоящото ми участие нарастваше и когато най-малко очаквах, прас, счупих си крака на улицата. Ужасът беше пълен! Гипсираха ме до коляното, а снимките, за които подписах обвързващия с огромна парична санкция договор, бяха само след ден и половина. Какво ще стане, как да се обадя на режисьора Илия Костов, има ли някаква клауза в договора, която би ме извинила за падането.
Преживелите подобни инциденти знаят колко е болезнено и колко е невъзможно дори да стъпваш.
Ни жива, ни умряла набрах смелост и се обадих на Илия Костов. Обясних му, че така и така преди няколко часа паднах и си счупих крака.
Вцепеняващо мълчание! И след малко той попита: „Ти наистина ли го счупи? Хич ли не можеш да ходиш? С теб вдругиден са снимките, трябва да те снимам как тичаш по перона на една гара и в движение се качваш във влака“. Обясних му, че съм гипсирана до коляното, не мога да стъпвам, а камо ли да тичам. Помолих го да намерят друг за ролята. „Спокойно, моето момиче, ще ти се обадя след половин час. Нямам време да те сменям с когото и да е. Пък и точно ти ми трябваш като типаж.“
Малко се поуспокоих и след половин час разговорът беше следният: „Ще снимаш тичането по перона с патерици, но в последния ден. А дотогава ще те взимаме на ръце от вас. Идиотското в случая е, нали съм и сценарист на филма, че всъщност героят на Кольо Рударов го бях измислил с гипсиран крак. И тъй като ще има кадри, в които сте заедно в едно купе, как да ви изтипосам и двамата с гипсирани крайници, филмът все пак няма да е военен“.
Разбрах, че вече е говорил с Никола Рударов, а той бил изумен. От десет дни репетирал със специално отлят гипсов ботуш за ролята, а сега трябваше да се примири, че гипсираната ще бъда аз, а той ще куцука с един бастун и ще обяснява, че куршумът още не е изваден от крака му. Голямо куцане падна!
Филмът за мен тръгна трагично, продължи забавно, но и притеснително. По време на тези десетина дни снимки необяснимо ми беше как така колегите, с които се познавахме още от ВИТИЗ, се държаха дистанцирано и студено. Стефан Попов например, изключителен актьор от Пловдивския театър, с когото сме били и в
общи компании, по време на снимките нито веднъж не откликна на поздравите ми и на радостта, че го виждах след толкова години. Как така, казвах си, какво съм им направила, с какво ги дразня? Успокоявах се с това, че режисьорът беше доволен от мен, че ми позволяваше да импровизирам в текста. Пък героинята ми беше рускиня, едно плямпало , гипсирано, а хукнало от другия край на света да организира уж балетните изяви на сънародничките си в нощния клуб на престижния хотел „Шератон“ в София.
Последния снимачен ден в упор попитах колегата Стефан Попов има ли причина така да се държат с мен. А той още по-откровено ми отговори: „Не играеш кой знае каква централна роля, а какви са тия глезотии да те качват и свалят от влака на ръце.
Приключват снимките, а ти се прибираш с гипсовата отливка“. Казах му, че това не е никаква отливка, а истински гипс. Смяхме се много и той ми се извини. Само след две години щяхме да се срещнем отново, този път на пловдивска сцена. Тези, които са гледали филма, посветен на Стефан Стамболов, в който той играе самия Стамболов, знае за актьор от каква величина говоря. А в ролята на Сганарел в спектакъла „Дон Жуан“ Стефан е неподражаем. Рядка порода актьор!
Следващата година ми се случи още по-голяма шантавия. В една късна нощ телефонът ми звъни. Неподражаемият тембър на Пламен Масларов. Най-малко очаквах точно той да позвъни. За всеки случай уточнявам: „Пламене, ти ли си?“. Пламен директно започна с въпрос: „Жужка, нали караш кола?“. Казвам му, че повече от колело и летни кънки не съм управлявала. „Ами тогава ще се научиш“, настоява той. Трябвала съм му за една роля в негов филм. Мислех, че се шегува. Пък и се чуваха и други гласове, най-вероятно бяха весела подпийнала компания. Но Пламен настояваше: „Ще те научим! Я говори със сестра ти Ганчева“. Казвам му, че сестра ми е отдавна д-р Павлова и няма как да е в тяхната бохемска среда. Чух познатия глас на Васа Ганчева:
„Сестра Ганчева, и аз не мога да управлявам вертолет, но ще ми се наложи. Жужка, Васа съм. Сестрите Ганчеви никога не се предават“. И набързо ми разказват сценария. Тя ще е лелята на героя на Кръстьо Лафазанов. Пристига от чужбина с вертолет, подарява му кола в комплект с шофьор, изпълняващ ролята и на бодигард. Е, този личен бодигард и шофьор ще съм аз. Превивам се от смях и си мисля, че са полудели или че аз ще полудея. Но с Васето толкова отдавна се познавахме и уважавахме, че приех хвърлената ръкавица сериозно. Казах си, най-малкото ще е толкова смешно и забавно с тях, че си струваше авантюрата. Във филма аз наистина шофирах кола, и то сама и с една ръка за по-баровско. Малката подробност бе, че американският автомобил крайслер беше с автоматични скорости и го карах по пистите на летището в Божурище, където нямаше никакво движение. Бяха ме изтупали в тъмносиньо костюмче със златни копчета и златен генералски ширит на панталона и на главата с фуражка. Добавих от себе си бели ръкавици и Маркови тъмни очила. С други думи, добре платен личен шофьор на важна персона.
Очаквах пристигането на господарката, а самата Васа се рееше във въпросния вертолет с авиаторска кожена шапка, резедав джемпър и тюркоазен шал, който се носеше девет метра след вертолета. Камерата отлично скриваше професионалната авиаторка, скрита в краката й.
Мигове незабравими! Светла им памет на Пламен и Васа! Там, където са сега, сигурно много се забавляват с нашите трагикомични напъни да живеем, сякаш сме вечни!
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи