Годината е 1983 или 1984. Често се събирахме в Клуба на писателите. За историйте в соц писателското кафене се носеха легенди. Неподражаемият Радой Ралин възпя в една крилата епиграма литературните нрави на времето: „Бяла спретната къщурка” „Ангел Кънчев“ пет / тука всяка мижитурка / чувства се велик поет“.
Обикновено надвечер горе от редакциите слизаха за по кафе или чаша вино известни и не толкова известни, млади и не толкова млади писатели, преводачи и художници. И от време на времо актьори като мен. На някоя от масите ще зърнеш поета Добри Жотев, обременен от болки, но винаги усмихнат. В съседство е Борис Димовски и философът преводач Владимир Свинтила, винаги заобиколен от почитатели. Някъде по това време поетът Борис Христов ще ме представи на автора на „фашизмът“ и бъдещ президент Желю Желев. На срещата Желев уточни, че ме знае от репетициите на пиесата „Сезонът на големите дъждове“ на близкия си приятел Георги Богданов, която претърпя десетки намеси на цензурата Но за това друг път.
От дясно в писателското кафене имаше така наречения Син кът за избрани гости. Домакин там беше другарят Георги Джагаров с неговата малобройна, но вечна свита. Една вечер някой от тях дойде в нашата компания и ни предаде, че др. Джагаров много искал тази вечер да се присъединим в Синия кът на неговата маса. Имал повод да почерпи. Изненадани от настойчивата покана приехме предизвикателството да стоим на една маса с мастития поет, изпълняващ и функцията зам.-председател на Държавния съвет на народната република. Забеляза, че всички сме с мартеници, а това го накара да възкликне: „А пък на мен никой не се сети нито да ме поздрави за 1 март, нито да ме накичи с мартеница“. Засмива се гръмогласно, а групата поглежда към мен. А някой обясни, че то и ние така, ама Жужка единствена се сетила да донесе повечко.
Чувствам се неловко, защото вече съм раздала всичките, но за всеки случай бъркам в чантата си, и като всяка дамска чанта, в която има всичко, откривам цели две – едната е пластмасово човече коминочистач и една зелена четирилистна детелинка с бели и червени конци.
До Джагаров седи млада дама, която заварихме там. Смутено й подадох детелинката, а на Черния Петър Атмосферата се разчупи, неловкото мълчание премина в по-непринуден разговор. Така и не си спомням какъв е бил специалният повод да ни покани на закътаната маса.
Добре си спомням обаче, че за довиждане освен задължителното „Здраве и живот“ му пожелах нови стихове и успех: Съжалявам, че не му споделих, че когато кандидатствах във ВИТИЗ един от материалите ми беше неговото „Земя като една човешка длан“.
Месеци по-късно един от сервитьорите в бар „София“ Пепи, близък приятел, с когото си разменяхме ценни книги, ми се обади на всяка цена да отида, защото намерил поредната дефицитна литература. Младите не знаят, но тогава се чакаше на огромни опашки за преводи на световни автори. А когато се случеше да имаш и повечко пари, купуваш и за приятелите. Случаят беше точно такъв. Програмата в бара тече, все още музиката е на живо, изпълнена професионално и с вдъхновение от най-добрите ни музиканти. Оставам и да потанцувам, защото неочаквано се видях с познати. Връщам се на масата и моят близък приятел Пепи ми сервира уиски с думите: „Черпи те другарят Джагаров!“. А сервитьорът отлично знае, че повече от кафе и чай не пия. Казвам му „Пепи, нека това остане за теб, а ти ми донеси чай с подобен цвят на уискито“. Той ми посочва къде са седнали, аз се надигам от масата и без да отивам до тях, защото той е със същата дама от кафенето, му благодаря от разстояние.
По някое време си тръгвам, а отвън пред грандхотел „София“ още една изненада. Приближава се мъж и казва, че е шофьорът на др. Джагаров. Наредено му било да ме закара до вкъщи. Той забелязва смущението ми и допълва: „Др. Джагаров живее наблизо и иска да ви благодари за някаква мартеничка!“. Би трябвало да съм щастлива. Имам нова книга, почерпиха ме с уиски, потанцувах, а сега с голяма черна държавна кола ме откарват вкъщи. А там ме чака Студена квартира. Контрастът е неописуемо болезнен. Утре като се събудя, ще осъзная, че отново сьм в обикновения – като на всеки простосмъртен, делник. С ток или без ток, с дребни монети в джоба това беше съдбата на хилядите ми сънародници, опитали се да работят и да преживяват някак си в големия град без жителство и без постоянна работа. Параграф 22: за да започнеш работа, искаха да си жител на София, а за да си жител, трябваше да си на щатна служба. А не всеки можеше да работи в транспорта или „Кремиковци“, където даваха временно жителство. А аз седя в колата на един от първите хора в България. С едно позвъняване на телефона др. Джагаров можеше да реши проблемите ми за час. Ето това ме нараняваше. Как е възможно чуждата съдба да зависи от благоволението на когото и да е. А аз нямаше да се помоля за нищо на света.
И още една случка: връщаме се от парк хотела с Васко Найденов. В този период той си търсеше добри музиканти за турне и ме вземаше за компания. Генерален секретар на СССР вече е Юрий Андропов. Мога да си представя какъв ад е бил там след като у нас се въдвори почти военна дисциплина за обикновените граждани. Можеха да ти поискат паспорта по всяко време на денонощието и да те отведат в камионетката, ако случайно си го забравил. А още по-зле, ако в него нямаш печат за местожителството. Пътуваме с Васко в такси. Някъде около Семинарията патрулка ни спира. Искат проверка на пътниците. Васил е на предната седалка, а аз отзад. Милиционерът казва на Васил: „Другарко, вашият паспорт!“. Той е с дълга къдрава коса и милиционерът го взема за дама. А аз съм ни жива, ни умряла, защото съм си забравила паспорта, пък и нямам нужния печат. Нося само едно листче от Съюза на артистите, че играя в еди кои си постановки. Но то едва ли ще послужи за документ. Въпреки страха си, реагирам мигновено: „Вижте, това е нашият певец Васил Найденов“. Следва въпрос за мен: „Детето с вас ли е, другарю Найденов“. Той е възмутен: „Ама това е актриса, това е Жужи Ганчева“. Вторият милиционер казва: „Това другарката Ганчева ли е? Здравейте, Жужи! Извинявайте много!“. И се обръща към колегата си: „Тя е известна.
Шофьорът на др. Джагаров я вози до вкъщи?
Таксиметровият шофьор се шашна, едва сега разбрал кого вози. И наум не му минава, че две минути преди това щях да колабирам от страх и ужас.
Такъв беше животът ни – абсурд до абсурда. Но само тогава ли?
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи