“Във Пловдив, във града вековен… Там далеч, там далеч…“. Това е песента на Митко Щерев, изпята от Васил Найденов по стихове на гръцкия поет Николас Гилен. Аз пък бих добавила: Пловдив е слънце, детство, порив, вечна младост… Моята първа среща с Пловдив е в ранното ми детство. За пръв път заобичах не книжка, не рисунка, не цвете, а цял град.
На същата училищна екскурзия вече бяхме посетили Калофер, Копривщица, Карлово, родните места на Левски, Ботев, Каблешков и Волов. Но аз се влюбих в Пловдив. Стоях зашеметена и си казвах: какви щастливи хора – да се родят, да учат, да работят и да живеят тук.
Те са или големи късметлии, или богопомазани. Сутрин и вечер и нощес да си в този старинен, приказен град… А аз и съучениците ми трябваше да се връщаме в нашия мъничък, сивичък и прашен Кърджали. По-късно щях да осъзная, че и слънцето, и небето над Кърджали са по свой начин необикновени.
В края на 70-те години този път щастливката е сестра ми Анелия. Тя ще учи медицина в Пловдив цели 5 години. Васил Найденов е поканен в тамошната телевизия да изпее песента „Малка балада за Пловдив“. И защото той знае колко го обичам този град, ме взима със себе си. Един от многото случаи, в които текстът и музиката са ми познати преди да ги е записал. Вечерта сме заедно със сестра ми, а тя пък ни запознава с един неин колега, у когото сме на гости.
С Васко се споглеждаме и наум си казваме: „Дано, дано, дано…“. Васил директно им предлага – решите ли да се ожените, аз ще съм ви кум, стига да ме одобрите. И това наистина ще се случи, но по-късно. Смеем се четиримата, а Пловдив за нас ще продължи да бъде специален и съдбовен.
Десетина години по-късно аз също ще живея в любимия Пловдив, макар и в измислицата на киното. И то не къде да е, а в Балабановата къща. Дължа го на големия режисьор и приятел, родения в Пловдив Иван Андонов (светла му памет!).
Филмът „Вампири, таласъми“ разказва за събития и хора, които Иван познава от детството си – това са негови роднини. По време на снимките осъзнавах колко много съм щастлива. Така сълзите от детството ми при разделите с Пловдив се оказаха напразни.
Писано било сънищата ми да се сбъднат. Старият Пловдив ухае на ванилия, на розмарин, на жасмин, на кафе и доброта. Репетиции и снимки с Петя Силянова, Ели Скорчева – сестрите ми във фима. И необикновената чаровница Илка Зафирова. Да си в екип с Илка е повече от късмет и щастие.
Само в Пловдив можеше да ми се случи дни наред да заспивам в 2 часа и в 6 да съм на крак и готова за нови подвизи. Не можех да ходя нормално. В този град само тичам с усещането, че ако още малко се засиля, ще полетя. А домът, в който живеем трите сестри – Балабановата къща, със старите скринове, иконостаса, на който всяка вечер паля свещи и едно червено яйце пред иконата на Дева Мария, беше прекрасен. Макар и на кино, за мен е толкова истинско. А после пианото, на което свиря. Това, което звучи, е Моцарт, а истинското изпълнение е на Глен Гулд.
1996 г., обаждат ми се от Пловдивския театър от името на за мен непознат и неизвестен все още Любиша Георгиевски, режисьор от Македония, поканен да постави Дон Жуан на Молиер в Пловдивския театър. Репетициите били започнали преди месец, а той имал предложение за мен. С първия рейс тръгвам за Пловдив и трескаво си припомням пиесата. Не мога да си отговоря на основния въпрос – за коя ли роля ме канят. Ясно е, че няма да съм нито Дон Жуан, нито Сганарел, слугата му, абсурдно е да бъда и една от озлочестените и полудели от любов по него дами. Ти да видиш!
Срещата е в кабинета на директора и пред мен застава усмихнат, среден на ръст красив мъж. Напомня ми образ от стари италиански филми. Неговото предложение е Командора от пиесата. Да, да, ни повече, ни по-малко Командора, или Каменния гост, бащата на една от озлочестените от Дон Жуан девици. В съзнанието ми ролята предполага всичко друго, но не и моето все още детинско присъствие.
Ставам още по-мъничка на големия фотьойл в кабинета. Той ми обещава, че ще се справя. Преди десетина години ме е гледал в Народния театър в пиесата „Пер Гинт“ на Ибсен, режисьор Николай Люцканов. Това ми дава кураж. В това време влиза Мария Диманова, художничката по костюми, и показва скицата за костюма. Сякаш съм нарисувана самата аз. Костюмът е изключителен. Напомня картината на Веласкес „Малката инфанта“. Божичко, сериозно е. Съдба! Провидение!
Репетициите започват. Живея на третия етаж в театъра, директорът ми е поверил ключове за стаята, за сградата на театъра и от външната тежка врата откъм тротоара на улицата.
На 22 февруари е премиерата. Или ще успея, или ще се проваля с гръм и трясък. Режисьорът Любиша Георгиевски, героят на вечерта, посреща аплодисментите на публиката, прегръща всички мъже и целува ръце на дамите. Идва до мен, последна съм в редицата. Победа! И негова, и моя! Любиша пада на колене и ми целува и двете ръце. Публиката е екзалтирана, а аз не зная на кой свят съм! На коктейла е пловдивчанинът Крикор Азарян. Не знаех, че е в залата и че е приятел на Любиша. Чух едни от най-силните думи за играта си тъкмо от него. Това беше възможно да се случи само в Пловдив! За пръв път пих червено вино с тях двамата.
Малко по-късно Любиша Георгиевски е избран за председател на македонския парламент, а за няколко години ще бъде и посланик на Македония в България. Това са годините след драматичните събития и за България през 1997 г. От пловдивската сцена, от пловдивската публика ще нося и до ден днешен уханието на един безкраен празник. Незабравима фиеста!
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment