Доскоро актьорът Рашко Младенов беше директор на Русенския театър, а музикантът Константин Цеков свиреше в юбилейните концерти на ФСБ. Сега двамата си разменят ролите на театралната сцена в нов авторски спектакъл, който създали по роднински. Пиесата се казва „Ла“ и има премиера на 12 ноември в Пловдив.
– Музикантът Косьо Цеков става актьор, чия е идеята?
Косьо: Актьор за мен е силно казано, но е предизвикателство да се потопя в атмосферата, в която съм израснал.
Рашко: С Косьо сме равностойни на сцената във всичко, което правим. Така че де не скромничи и да не казва „не“. Няма „не“!
К: Не скромнича. Много ми е интересно. Даже с нетърпение очаквам какво ще се случи на 12-и, но ще видим. Рашко знае, че и двамата сме така възпитани. Бяхме при една учителка по пиано – Лидия Кутева. Тя беше най-големият клавирен педагог за деца.
Не съм изпускал нито една театрална премиера или нов български филм.
– Набори ли сте?
Р: Благодаря за комплимента! Батко съм му с 5 години. Учили сме по различно време, а се запознахме, когато Косьо се ожени за моя първа братовчедка – поетесата Живка Шопова. Ние сме правнуци на Кузман Шапкарев и братя Миладинови. Но повече подробности не знам. Отдавна с него си говорим за някаква обща работа на сцената. И сега така се случи, че аз съм пенсионер и имам много свободно време. Решихме да направим музикална комедия. Единият да пише текст, другият да пише музика и после всеки да се намеси в работата на другия.
Залагаме на това, че и двамата сме добри пианисти – той е професионалист, а аз съм любител. Търсехме някаква фабула и завръзка и си избрахме двама старци от старчески дом, които са бивши музиканти. Голяма част от текста е съставен от куриозни случки и смешни извадки от нашата творческа биография. Къде сме били, какво сме правили…
К: И какво бихме могли да правим след няколко години, когато се озъбим самички двамата. В третата възраст това би могло да се случи в старчески дом, защото няма къде другаде. Измислили сме си, че на единия жена му си е отишла а на другия жена му е взела къщата, но си носят навсякъде инструментите. Моят персонаж онемява, след като жена му си отива. До един момент, в който разбира, че се е правел на ням, защото му е по-удобно и така не се създават конфликти.
Р: Донякъде това сме го взели от живота, защото Косьо е такъв, затворен тип, повече мълчи.
– Защо кръстихте пиесата си „Ла“?
Р: Обединихме се около това заглавие, защото ни хрумна една любопитна подробност. Нотата „ла“ е всъщност тонът, от който се настройват всички музикални инструменти в класическия оркестър. Тя е от първа октава на пианото. Но има уред, който изчислява броя трептения в секунда -камертон. Той издава само звука ла. Никой не знае, че тонът, който звучи във всеки джиесем, също е тонът ла.
В края на спектакъла ще обясним, че сме търсили еднакви трептения с публиката, и ще се радваме, ако сме ги намерили. На сцената ще има два инструмента – роял и електрическото пиано „Ямаха“ на Косьо.
К: Има и изненада – трети инструмент, теремин, на който се свири във въздуха. Това са електромагнитни вълни, които се съкращават с ръка.
– Жан Мишел Жар свири с такъв.
К: Неговото е на лазерна основа, но според мен това са фалшификати. Там наблягат на шоуто. Останалото е измама.
Р: Пиесата е включена в афиша на Пловдивския театър, за което благодарим на директора му Кръстю Кръстев, а уговорихме с Ириней Константинов да я играем всеки месец и в театър „София“. Нямаме спонсори. Всичко сами си правим. Но така се забавляваме, дето се казва – репетиция, моя любов.
– Какво ви отне насилственото седене пред пианото в детството ви?
Р: Не сме имали затормозяващо детство, от което нищо не помним. Чупили сме си главите, играли сме навън. То е, защото у нас малкото време за свирене беше концентрирано. За един час трябва да се наиграеш толкова, колкото другите деца за цял ден. Като се измъкнеш от пианото за малко, си готов на всякакви подвизи, за да излееш натрупаната енергия.
К: Слава Богу, аз съм загубил малко и съм спечелил много. Расъл съм в Орлин махала в Благоевград. Приятелчетата ме виждаха само ако успея да се измъкна за малко да поритам топка с тях и пак се закотвях пред пианото. И добре, че бяха майките, да ни трият сол на главата. Без това каране почти насила, никой от нас нямаше да стигне дотук. Практиката го показва. Нито едно дете няма на 6 годинки само да реши, че трябва да става пианист и да свири по 8-10 часа на ден. Много от моите съученици отидоха в другата посока и мисля, че не са добре психически. От многото свирене им врътнаха чивиите. На мен темпераментът ми е такъв, че слава Богу, не продължих.
– Навярно сте втрещили близките си, когато през 1976-а пришпорвате идеята с Александър Бахаров и Румен Бояджиев да създадете групата ФСБ?
К: Случи се така, защото отчасти съм леко мързелив и не поех пътя на класиката, въпреки че съм завършил класически отдел на консерваторията.
Намерих си златната среда. С ФСБ имаме „Грами“. Издал съм с тях и самостоятелни деветнадесет албума, музика за игрални и документални филми, за театрални спектакли, за деца. Автор съм на музиката за „Мисия Лондон“. На 22 ноември е премиерата на българо-руския филм на Михаил Пандурски INCOGNITA. Горд съм, че записахме музиката с най-добрия оркестър и диригент в света – Валерий Гергиев, с Маринския театър. Това е прецедент, защото в тяхната история не се занимават със записи на филмова музика. Единствените изключения са за холивудския филм „К-19″ с Харисън Форд и сега с мен. Мисълта ми е, че всеки от нас се занимава с това, което е учил, и слава Богу, че не сме тръгнали да откриваме заведения или да седим пред телевизора.
– Армен Джигарханян, който постави спектакъл в Русенския театър по време на управлението ви там, в момента е в България. Видяхте ли се с него, господин Младенов?
Р: Току-що се връщам от срещата. Ние с него имаме много стара връзка. През 1976 г. снимахме заедно българския филм „Слънчев удар“ по пиесата на Георги Джагаров „Тази малка земя“, в който той играеше централната роля. По време на снимките в Пловдив се сприятелихме. Когато станах директор на Русенския театър, Армен Джигарханян дойде да поставя и си плати сам билетите за самолета, също и хотела. Не даде дума да се обели за хонорар. Каза ми: „Това, Рашко, е подарък за теб“. Обади ми се още снощи като пристигна. С него имаме стар проект. Той искаше да се разменим и ме покани да поставя в неговия театър в Москва. Започнахме работа над „Януари“ на Радичков, той страшно го харесва като автор. Ходихме там със сценографа, пуснахме в производство и декор. Тогава се случи с мен това, че трябваше да напусна. Русенския театър и да се пенсионирам. Сега ме подканя: “Хайде, ние имаме с теб работа да вършим. Това, което сме започнали, ще го направим“.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи