Васил Банов е сред най-известните изпълнители на характерни роли. Снимал се е в над 30 ленти, а напоследък се изяви в „Английският съсед“ и сериалите „Столичани в повече“ и „Седем часа разлика“. От този сезон е и зам.-директор на Сатиричния театър. Шеф му е Калин Сърменов – Милото.
– Какво се случва с героя ви в „7 часа разлика“, господин Банов?
– Нямам право да кажа според подписания договор. Сега тече трети сезон, трябваше да има четвърти и пети, но не съм наясно какви са отношенията между Би Ти Ви и Маги Халваджиян. Каквото и да се говори, става дума за пари.
– Харесвате ли си ролята на бай Юнал?
– Аз съм малко особен човек, не се държа лигаво в живота. Ако трябва да кажа „не“, го правя. При мен няма „може би“ и „би могло“. Или го правиш, или не. Затова никога не съм бил дипломат.
Юнал в началото се водеше основен герой, после се оказа, че има твърде малко участие. Но аз си го харесвам, защото той е доста по-различен от мен, по-добър, по-търпелив. Може би ми е дал нещо.
– В „Столичани в повече“ почти не можаха да ви забележат. Вашият герой Радул глътна един локум и умря още в първата серия.
– Може да е малка ролята, но и до ден днешен продължават да говорят за мен – Стояна Мутафова за мъжа си, а синът ми Любо Нейков – за баща си. Попитаха ме в началото дали съм съгласен, а и ми платиха твърде добре за днешните разбирания, защото снимачните дни бяха много малко, Приех, защото нашата работа е като магазин – трябва винаги да бъде отворен. Освен това не съм нито Асен Блатечки, нито Калин Врачански, нито Калин Сърменов. Нямам такова публично обаяние, не съм звезда. Аз съм някаква по-слабо светеща петолъчка, да речем.
– Никога ли не са ви давали роли на любовници?
– Защо? Бай Юнал е вездесъщ любовник, само че дърт. Даже в тази част почва да го тегли към друга жена. Не мога да се сравнявам в това отношение с Иван Иванов и Стефан Данаилов. Асен Блатечки обаче поставям над тях. Той работи от 20 години за имиджа си във време, когато конкуренцията е огромна. Не е като в годините на Апостол Карамитев и Велко Кънев, когато някак по-лесно се ставаше народен любимец.
– Асен Блатечки също много ви уважава. Откъде е тази симпатия между вас?
– Веднъж му рекох: „Аз говоря много хубави работи за теб и ти, за да ми го върнеш, чат-пат да ме споменаваш“.
Той много се смя. Още във ВИТИЗ ходих да гледам техния клас. Бяха много добри момчета -Асен, Иван Бърнев, Валери Йорданов. Иван Налбантов работеше с тях по разкази на Хайтов и по-късно и аз се включих в постановката. Вляхме се дърто и по-младо в едно цяло и се получи доста добра работа. Асен от първия миг, в който се появи в „Сълза и смях“, казах: Ето този е!
– С какво ви впечатли?
– Усетих го, че говори мъжът в него, говори мощта, характерът. Продукт на баща си, на майка си. Не мой. Даже той сега ме дооформя като работи с мен. Режисьор е на „За мишките и хората“ на Стайнбек, „Смях в залата“ и „Побъркани от любов“. В последната постановка съм играл 150 пъти ролята, която Асен изпълнява сега. Той ме е гледал като малък и ме попита искам ли да играя бащата. Така тръгна. Дончо Цончев имаше такава приказка: „Да се видим, да изпием по нещо, да си помълчим“. Много е готино. Ето, с Асен мога да си помълча.
– На младини сте били доста буен характер, не ви ли е тясно сега административното бюро в театъра?
– И сега съм буен. Аз като направя добро, значи съм си свършил работата.
Май имам нещо от бай Юнал. Една моя учителка дори ми се обади: „Такава доброта, такова благородство“. Отговорих й: „Нали знаеш, че не съм толкова добър, ама се преправям“. Смя се жената. Ако някого го обичат всички, значи не е наред. Дори „Усмивката“ на Сатиричния театър, Кольо Анастасов, не го обичат всички. На театъра винаги съм гледал като на собствен дом.
Въпреки малката заплата, въпреки недоразвития социализъм, който се е наслоил като мръсотия, може да се намери решение.
Трябва да се работи здраво, а дали ще ме харесат всички, не е толкова важно. За някои ще е добре, за други не. Не може да се променяме, но да си останем всичките – и тези, дето много бачкат, и тези, дето не толкова. Истината може да боли, ама е истина. Ако не те търсят, не е лошо да се- позамислиш.
– Има ли хора за уволнение в Сатирата?
– Предишният директор Иван Попйорданов е изключително интелигентен, със страхотен опит, но е прекалено добър. Театърът се нуждае от здрава ръка, но не за канадска борба.
Аз съм работил в частния бизнес. Бил съм заместник-директор на „Сълза и смях“, а лятото съм работил и като шофьор. И съм изкарвал 3 пъти повече пари отколкото в театъра. Какво страшно има в това? Напускал съм трупата не защото съм слаб, не ме бива или нямам самочувствие, а заради намеса на хора, които нямат общо с театъра. На един от тях бих му цитирал името, ако не беше мъртвец. Цял живот сме се чудили как да му дадем роля в театъра. И изведнъж, като дойде новото време, стана голям и велик, определяща фигура, сочеща с пръст. Когато се появи такава страхотна дисхармония, казвам „Чао“.
– Бяхте заместник на Венци Кисьов в „Сълзата“. Много несправедливо беше това, което му се случи. Как е сега?
– И тогава бях поканен, не съм се натискал за шеф. Научил съм се от една мъничка, великолепна жена – Татяна Дракулова, която беше собственик на голямата фирма „Санита“. Никаква реклама не правя, защото фирмата вече я няма. Първата ми частна работа беше при нея и тя казваше: „Василе, не е страшно. Като се затвори една врата, ще се отвори друга.
С Венци сме една зодия – раци, родени сме през два дена в една и съща година. Но Венци прекалено драматично ги прие тези работи. Аз – по-леко, но се замислих за спиралата на Хегел. Някой решава да окрупнява, не мога да кажа дали е за добро. В основата на цялостната уйдурма е читалище „Славянска беседа“, което не е правоприемник на дружество „Славянска беседа“. Това е доказуемо, в момента да се заеме един добър юрист, ще каже, че е така. Твърдя го, защото имам документи от Държавния архив.
Иначе Венци е добре. Нито му опада косата, понесе химиотерапията, в момента, както твърдят австрийските и нашите лекари, си е „в рьце“.
– Познанството ви с Калин Сърменов отпреди да се снимате в „Седем часа разлика“ ли е?
– Познавам го още от студент, учеше при Гриша Островски аз бях вече в „Сълза и смях“. Калин разказва две смешни случки. Едната я бях забравил, сега ми я припомни. Трябваше да играе мой син в пиеса на Георги Данаилов и аз казах на проф. Островски: „Много е висок тоя! Как ще е мой син? Значи майка му е била два метра!“. Казах го мимоходом, а Гришата го махнал от ролята.
Излиза, че аз съм някакъв потенциален вредител. Друг път пък в постановка сме наредени по едни стълби и аз, за да не стърчи над мен, му казвам: „Слез по-надолу. Още малко по-надолу“.
Съгласих се да стана зам.-директор на „Сатирата“ само защото той е директор. Имаше 14 кандидатури, на 11 от тях нямаше да се съглася да бъда заместник. Калин се е занимавал дълго време с частен бизнес и наистина може пъргаво да мисли.
– Приятели ли сте с Вежди Рашидов?
– Вежди го познавам от малък. Здрав, напорист, а преди много години работеше в Киноцентъра. И случайно на „Дондуков“, близо до Младежкия театър, видях как го спират с неговата ладичка двама милиционери и го затиснали пред един лейтенант. Спрях колата. Върнах се. Бях облечен прилично, стоях доста внушително и спокойно им казах: „Видях всичко и сега го пуснете, защото ще имате страхотни проблеми! Виновни са милиционерчетата“. Лейтенантът се замисли, помълча и го пуснаха. Бях забравил, Вежди обаче го помни и когато стана министър, го разказа пред журналисти. Това е акт на непосредственост, не че сме били близки. Пили сме няколко пъти в компания, но никога не съм му звънял, за да му кажа: „Стана министър, дай сега да видим какво ще правим“. Отношенията ни са мъжки. Като се махне от министерството, пак ще се виждаме, ами той си е скулптор, нали?
– Иван Славков се шегуваше, че не е важно колко деца имаш, а от колко жени са. И вие ли сте привърженик на тази теория? Имате три деца от три брака.
– Не съм привърженик, тя съдбата си знае. В момента нямам брак. Живея от 15 години с една жена и се радвам, че тя ме търпи. Изчезне ли любовта, изгуби ли се онова – да ти е готино да изядеш една чорба, да си легнеш, няма връщане назад. Не е било механично – една жена, втора, трета, здрасти, Гарабед! Така са се стекли обстоятелствата.
Никога не съм мислил първия път, че ще се разведа, нито пък втория. Може би не съм бил достатъчно зрял или страхлив… Не съм се замислял, че мога да остана без жилище, без кола и ще настанат куп проблеми. Защо да живееш дълги години в името на… В името на какво?
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment