Слав Бакалов е роден през 1945 г. Завършил е Художествената гимназия в София и Кинематография в Москва – „Живопис на анимационни филми“. Има десетки самостоятелни изложби в България и чужбина. Работи като художник, режисьор и е автор на повече от 50 анимационни филми. Има четири издадени книги. Носител е на много престижни награди, сред които и „Златна палма“ в Кан през 1985 г. Той откри поредната си изложба живопис в галерия „Пагане“ в кв. „Лозенец“ преди дни.
Слав живее в Бояна със съпругата си Тоня и семейството на сина си. Отглежда куче и порче, което непрекъснато снове в ателието му. Доскоро с тях е била и котката им, умряла на 22 години. През лятото Слав обитава живописна вила близо до Панагюрище.
– Слави, ти мина едно здравословно „приключение“. Сега изглеждаш много добре, но си по-тих, някак по-смирен. Превключи ли на нова вълна?
– Сега превключвам. Сменям си стила. Мога да рисувам, но не мога да пиша. Не искам и да диктувам, защото цял живот съм свикнал сам да си върша работата. Но анимацията не ме интересува. Всъщност ме интересува, но само до сценария. Големият ми син е в Америка, него анимацията го интересува, но няма работа.
– Каза, че ще сменяш стила. Накъде ще поемеш?
– Сега направих малка изложба в галерия „Пагане“. Мога да кажа, че тя е от среден стил.
– Между кое и кое е среден стил?
– Между това, което съм, и това, което искам да бъда, ако Господ ми даде живот. Рисувам и голо тяло. На последната изложба имам няколко платна на тази тема. Ама голите тела не се купуват от българския новобогаташ. Струва му се неприлично да си го тури в хола. Той си купува всякакви порнографии, но картина с голо тяло – не.
– Какво се случва днес в изкуството?
– След Пикасо почти нищо не се случва. Много харесвам Хуан Миро и Шагал. Те са каквото е в киното Фелини. Днес важното е да направиш хватка, някакъв пиниз. Хватки и пари! Не казвам, че не се правят удивителни неща по света в киното. Те са технически сложни и много скъпи. Но човешкият, хуманният филм, който разказваше за живота и смъртта на човека, отиде на кино.
– Защо се отказа от анимацията?
– Анимацията стана, така да се каже, много техничарска. Загуби се нейната артистичност, няма го погледа на художника. И аз, и Анри Кулев, и Николай Тодоров почнахме с художествения подход в анимацията. А сега тя е някак безлична американо-японска…
Всичко върви към унифициране, половете също… Виж по телевизията не можеш вече да различиш кое какво е, мъж ли е, жена ли е, звер ли е, що е.
– През лятото живееш на вилата си с жена си Тоня. Не ви ли е самотно в оная пустош?
– Много ни е добре и спокойно. В двора имам няколко смока.
Пепелянки също има, ама не се закачаме, равнодушен съм към тях. Това лято видях само две. Жена ми също свикна със змиите ама пепелянките не са й симпатични, трепе ги с лопатата.
– Още ли се вълнуваш от политиката?
– Политиката също стана безлична. 3а мен политиците са неизвестни хора, които са отишли на върха случайно. Интелектуалците са аут. Предпочитат да си правят нещата и да не се занимават с нищо друго.
– Как си обясняваш обезличаването?
– Обяснявам си го с движенията в света. Той се интересува от откритията, които касаят човечеството като цяло. Но не им дреме за конкретна страна, за конкретен човек. И той стана безлично същество. Много от богатите хора дойдоха от провинцията. Не обичат да им се напомня за произхода. Съпругите им демонстрират, че не могат да готвят, не обичат природата, не харесват и животните. Предпочитат градските пейзажи, градските физиономии. И ние, художниците, сме малко като проститутките, рисуваме за тях и такива работи.
– Така ли си обясняваш масовото нахлуване на чалгата?
– Обяснявам си го с парите. То си е казано кой поръчва музиката. И тия хубави селски моми, трябва да има само малко гласец, да запеят чалга и ето ти го успехът. Но още не са доживели до този модел да поръчват и картини. Рано им е още. Може да си турят нещо по стените в хола за пет-шест. лева.
– Имаш такова чувство за хумор, парадокс, за гротеска…
– Имах… Но се надявам до година-две да ми се върне отново. Не знам, малко са годинките дето остават, ама това е Божа работа.
– Ти получи най-престижната награда – „Златната палма“ в Кан за анимация. Изобщо ли изчезна направената с въображение анимация?
– Абе анимацията не е съвсем изчезнала. Но наградата от Кан изчезна. Няма такава награда, защото вече двайсет и няколко години не съм я получил.
– Как така?
– Ей така, не са ми я дали. Преди 28 години с Румен Петков направихме филма „Женитба“, който получи наградата. Тогава беше прието режисьорите да не стъпват на фестивала и ние така и не отидохме. По такива форуми присъстват обикновено критици. А този ден, когато сме били получили наградата, за беда нито един българин не е бил на фестивала. Ходили до Париж да пазаруват дрешки, гащи и сутиени. И когато обявили, че нашият филм печели „Златна палма изскочил един от публиката и казал, че е от посолството. И толкова. Имам хартиените дипломи, но нямам златната клонка. Може би са дали и някакви пари, знам ли? Питали сме, ама никой от нашите не си признава. Много се ядосвам, като се сетя. Всъщност половината от присъдените ми награди не са в мен. Вероятно се съхраняват в нечий кабинет или в частно мазе.
– Не ви пускаха да ходите по фестивали?
– Пускаха ни три-четири дни, след като фестивалът е приключил. Ще ти разкажа за още един такъв случай. Получавам за анимация патната награда в Атина на фестивала на балканските страни. Аз седя в студиото и гледам някакви хора се мотаят наоколо, снимат филм за фестивала. И случайно виждам, че бившият ми директор Филипов, син на партийното величие Гриша Филипов, и жена му снимат някаква награда. Питам ги на кого е наградата, а те ми викат: „Ами как, това е твоята награда!“. Пък аз така и не съм разбрал. И това важи не само за мен, а и за много други режисьори.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment