Стефан Мавродиев-Маврото е сред емблемите на българския театър. Роден е на 29 декември 1943 г. във Варна. Завършва ВИТИЗ при Методи Андонов през 1967 г. През следващите години играе първо е Пловдивския театър, после на сцените на Младежкия театър, Театър 199, в Сатиричния и в Народния театър.
– Г-н Мавродиев, освен актьор с впечатляваща филмография, вие сте изкушен от поезията. Защо съвременният българин изпитва някакво неудобство от поезията?
– Мисля, че българите имат усет и вкус към поезия. Но това не се забелязва, защото така нареченият живот е много объркващ. Има чудесни поети и от младите поколения. Както има и много графомани. Това е нормално. Ама да си пишат хората е много хубаво. Това е отдушник като киното, като театъра, като всичко, което е свързано с духовната страна на човека. В този смисъл писането като „отдушник“ не е точно, по-скоро става дума за освобождаване на човека, за възстановяване на неговото равновесие.
Писането е чудесно предизвикателство когато ти хрумне нещо, да го запишеш. То може да не е поезия, а просто впечатления. А поезията е образи, които те натискат в главата и не можеш да избягаш от тях. И това са образи, родени от проблеми, които може би не са чак толкова тежки, но човек ги преживява като открития в различните свои възрасти. Тези открития са наистина събития за човека и поезията е отразяване на въздействието на това събитие върху душата на човека.
– Кои са големите имена според вас в поезията?
– Да споменем Ботев и нататък е ясно. Смирненски, Яворов, Фурнаджиев от по-новите. От съвременните имах много близки хора. Например Константин Павлов, познавах се и с Христо Фотев. Приятели са ми Стефан Цанев, Любо Левчев. Добрите поети не могат да се изброят. Мен лично много ме поразяваха Маяковски и Константин Павлов, те ме запалиха да пиша поезия. Те са, как да кажа, някак театрални, те са като представление. В мен все пак водещо е театралното начало.
– От кого сте научили най-много за театралната професия?
– Най-много съм научил от себе си. Ако някой ви каже, че най-много е научил от някой друг, няма да е вярно. Но! Наблюдението на другите, примерът е този, който те подтиква, който те провокира така, че да се обърнеш към данните, които ти самият носиш и да ги разкриваш една по една. Това е въпрос на мисленето, на наблюдението, на практиката, на учителите. Аз имах страхотни учители – Методи Андонов например, изключителна фигура в нашия театър. Неговото влияние и дори подстрекателството върху нас беше огромно. Научи ни как да откриваме изкуството в себе си. Стефан Сърчаджиев също, но той си отиде, когато бяхме във втори курс.
– Вие сте били много близки с Катя Паскалева. Какъв човек беше тя?
– Почти израснахме заедно с нея. Дето се вика, бяхме от едно котило. С Катя играехме в много постановки, особено в края на нейния живот. Беше ужасно отвратително, че я удари онова нещо и тя си отиде. В ония времена всички си бяхме близки. С Руси Чанев живяхме в една квартира. Решаването на творческите задачи, това ни прави близки. После животът ни раздалечи, но останаха спомените от това.
– Със Стефан Данаилов също сте били приятели? Сега той преживява неприятни моменти…
– Да, Ламбо сега преживява големи неприятности. Ей, как може да се случват такива простотии бе, страшна работа! Това е удар срещу достойнството на човека. Аз препоръчвам на всички колеги, които са били по някакъв начин злепоставени, да атакуват веднага. Никакво бавене за нищо, защото с приказки не се получава. Това не са хора, които разбират от дума. Мен не ме интересува тая жена от „ВИП Брадър“ и цялата история. Но Ламбо е такъв човек, че не може просто да се обърне и да махне с ръка, той го преживява много тежко. Аз сега се съдя с някакви вестници, защото не можеш да се разбереш с такива хора по никакъв начин. Тяхното мародерство няма граници, направо е нетърпимо. Но в неговия случай е още по-неприятно, защото аудиторията е прекалено голяма. Наглостта стана нещо обичайно, това е ВИП сцената, елитът на тази държава.
– Бил сте заедно в живота с актрисата Станка Калчева. Оставате ли близък със своите любими жени?
– Със Станка живяхме заедно. Много държа на нея, тя е чудесна актриса! Харесвам нейния талант, тя игра и в една моя постановка.
– Какво мислите за парите, за т.нар. златотърсачки, които направо извират от телевизионния екран?
– Ами какво да мисля! Бит пазар, неща втора употреба. Такива, дето се срещат по панаирите и евтините сергии. Такова усещане имам за България. Имам едно изречение от една моя книга: „Щом стане дума за пари, всяка нежност изчезва“. Точка.
– Казвате, че ние сме част от машинарията, наречена държава. Коя според вас е държавата, където има най-голяма справедливост, където бихте живели?
– Въпросът е как да постигнем тук тая справедливост, колко дълъг ще е пътят и колко ще продължи нашето пътуване. Как да постигнем разбиране помежду си и т.н. Но тази тема сега изглежда невъзможна и се вбесявам само като си помисля. Такова тотално престъпление, каквото се случи в така наречения преход, не е имало никога!
Тоталното разграбване на тоя народ не може да бъде нищо друго освен апотеоз на наглостта, на алчността и това стана пример за подражание. Трябва да се изтреби робския и еничарския манталитет на този народ. Това е изходът на гяурина.
– Намирате ли, че турските сериали са повече пропаганда, отколкото забава и развлечение?
– Като нямаше български, наложи се да влизат те. Вече се правят и наши, друг е въпросът доколко са удачни. Но тези неща трябва да се организират и подпомагат от държавата, защото нашата страна е малка и за някакви икономически ефекти трудно може да се говори. Намесата на държавата е задължителна в области като културата, образованието, здравеопазването. Това са определящи за нацията неща или разрушаващи. Ако всичко е бит пазар, това е друг въпрос. Защото липсата на тези неща след години ще ни струват много по-скъпо. Цялата разсипия е едно голямо престъпление. В държавата е пълно с талантливи хора.
– Коя е първопричината за ниското самочувствие на българина? Турското робство ли?
– Абе какво турско робство! Това е манталитетът на българина. Той е преди нашествието на османците. Ако бяхме други, нямаше и да паднем под тяхна власт, нали така!
– Как си почивате, как се зареждате?
– Като давам интервюта. (Смее се!) Като видя морето, нали съм от Варна.
– В какво вярвате?
– Във всичко. Без вяра не може. Човекът не може без илюзии. Ако ги няма илюзиите, той трябва веднага да се гръмне, защото трудно ще понесе истината. Илюзията е въпрос на мечта, стремеж, въображение. Без нея той е нищо, тя е проявата на неговия дух. Той има нужда да прави нещо, което на пръв поглед няма никакво практическо приложение, но е страшно хубаво и отворено за човека.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи