Голямата българска актриса Бойка Велкова е изиграла десетки запомнящи се роли в столичните театри. Снимала се е и в няколко филма. Съпруг е на виртуозния музикант Теодосий Спасов.
„Съседната стая или пиеса за вибратора“ е най-новата постановка, в която участва актрисата. Пиесата е на младата американска авторка Сара Раул. Режисьор е Ва лентин Танев. Премиерните представления са на 27 и 26 септември на сцена „Сълза и смях“ в Народния театър.
– Госпожо Велкова, с какво ви привлече тази пиеса?
– Това е интересно пътуване в края на XIX век. След електрическата крушка се появява вибраторът, после телефонът. Въобще краят на това столетие е век на откритията. Нашите герои са поставени в ситуация да преживяват тези нововъведения за пръв път. Един американски лекар открива вибратора точно тогава. Той лекува и жени, мъже от хистерия. Това е умна, мъдра пиеса, с много чувство за хумор – елегантния, премерения хумор. Сара Раул е номинирана за наградата „Пулицър“ за тази пиеса. Тя е играна на „Бродуей“ преди две години. Има три награди за женска роля, за костюми и за текст.
– Вие често играете в американски пиеси. Как си избирате ролите?
– Не ги избирам аз, канят ме. Приемам, защото това е любопитна драматургия. Освен това е много дълбока и с много чувство за хумор. Нийл Саймън и Сара Роул са „на ръба на ножа“. Казват много важни неща, но с усмивка. Пишат бляскави диалози от нивото на Оскар Уайлд или Бърнард Шоу.
– Тези пиеси са се превърнали в нещо като образци и във филмовото изкуство. Водите ли се от тях?
– Тези, по които има филми, съм гледала. Но се опитвам да намеря своята гледна точка. Да копираш не е лоялно. Актьорът не може да извърви своя път по този начин, да намери своя център. Той трябва да търси своя начин на изказ за съответната роля. Но не може да не се гледат такива филми.
– Защо напуснахте Театъра на армията?
– Поканиха ме в Народния. Хареса ми ролята, която ми предложиха – в „Козата или къде е Силвия?“, постановка на Явор Гърдев. Играя и в „Чайка“ и „Трамвай „Желание“ във военния театър. Последно тези представления на Крикор Азарян ще се снимат, за да останат като учебник по театър.
– Как станахте актриса?
– По желание на майка ми. Аз се занимавах с балет. Боледувах и престанах, защото в балета много бързо се излиза от форма. После имах желание да бъда археолог. Майка ми настоя, два пъти не ме приеха. На третия стана като в приказките – случи се.
– Кой ви помогна най-много?
– Доста хора. Първо, Мария Карел от Пернишкия театър, която ме подготви за кандидатстудентските изпити. Много интересен педагог, а също и проф. Димитрина Гюрова. Тя ме научи на „а“ и „б“ на професията. В моя клас беше Стоян Камбарев. Той стана после един от най-добрите ни режисьори. Но тогава още никой не знаеше това. Участвах в неговите откъси, в едноактните му пиеси. После отидохме заедно в Русенския театър. Всъщност големия трамплин ми го даде той. С помощта на Стоян започнах да разбирам същността на професията. Той ме научи да плувам.
– Имате ли ярки спомени от този удивителен режисьор?
– Той наистина беше удивителен. Тих и спокоен човек, мъдър, талантлив. Обичаше актьорите. С него можеше да водиш безкрайни разговори. Той те провокираше, но и обичаше да бъде провокиран. От най-малката роля той можеше да я направи значима за спектакъла. Дори колкото написаните от автора големи роли.
– Как го правеше?
– С много мисъл и любов, по най-деликатния начин. Искаше всеки да бъде важен на сцената. Не допускаше някой да има малка роля. Така ти беше „по-вкусно“ да играеш. Малката роля е изключително трудно нещо. Имаш едно-две появявания. През това кратко време искаш да кажеш много и е много изтощително. Искаш всичко да дадеш, да покажеш. Тези роли са ме научили на много неща.
– Имали ли сте приключения с него?
– В онези години имаше режим на тока. Вечер, когато имаше представление, не го спираха. Така, че спектакълът трябваше да свърши в 21 часа. На сутрешните репетиции обаче нямаше електричество. Репетирахме „Редници“ на Дударев и от 21 до 23 ч. вечерта. Никога няма да го забравя. Пиесата вървеше много добре и ние не искахме да спрем. Стоян Камбарев помоли репетитора да донесе свещи. После той самият купи още. Сцената се осея от свещи. Беше романтично и в същото време сурово. Същото ми се случи и при репетицията на последната му постановка – „Три сестри“. Някой! беше забравил да затвори люка на тавана. Бяха големи студове. На сцената се сипеше сняг. Играехме с палта и шапки, но не се отказахме. Не искахме да пропускаме репетицията. Има, една книга на великия руски режисьор Анатолий Ефрос – „Репетицията – моята любов“. Мисля, че в пълна степен това се отнасяше за Стоян.
– После загубихме Коко Азарян. А сега накъде за вас?
– Трябва да гледаме напред. От младите поколения може много да се научи. Харесвам Явор Гърдев. С Крие Шарков правихме постановка на „Аполония“. Всичко това ми отваря нови врати.
– Идентифицирали ли сте се с някои от героините си?
– Не. Например нямам никакво отношение към алкохола. Мога да изпия чаша вино, но много рядко. В същото време съм играла жени, които злоупотребяват, които са деградирали.
– Строга ли сте към себе си?
– Дисциплинирана. Строга, когато трябва да се свърши някаква работа. Не се коментира.
– До кого се допитвате, когато сама не можете да прецените успешна ли е ролята ви?
– До хората край мен, които присъстват на репетициите. Случвало ми се е да питам и чистачката.
– Изкушава ли ви киното?
– Определено да. Киното е една чудесна възможност за българския актьор. Имам предложение и за нов сериал, който предстои съвсем скоро.
– Не се гнусите да поемете роля в сериалите?
– Не. Това е работа. Те дават възможности. Aз съм работохолик. Аз седя вкъщи, чета, занимавам се. Но ако един актьор не играе, той губи сетивата си. После много трудно се връща всичко това.
– Отказвали ли сте да участвате в постановка?
– Да, но то беше много отдавна. Направих го, тъй като нямаше кой да гледа детето ми. И още веднъж, защото снимахме италиански филм и нямаше време.
– Как съжителстват актриса и музикант?
– Много добре. Всеки си гледа работата. Моята къща е пълна с любов и светлина. Ако на някого не му се прибира вкъщи и му се живее в театъра, на мен и на двете места ми се живее. Не знам как да се поделя.
– Не ви ли идва в повече музиката, когато съпругът ви репетира?
– Имаме толерантност. Когато трябва да уча текст, той ме чака да изляза. Тогава започва да свири.
– Ходите ли често на църква?
– Църквата е в самия човек. Тази божествена искра, която ни е дадена, трябва да я разпалваме повече в себе си. Така привличаме добрите неща. Всичко останало е отживелица. Идват други времена и трябва човек да бъде сърдечен.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи