Стефка Костадинова е легенда – в леката атлетика. На пистата тя е прескачала 197 пъти 200 см. 3 пъти е подобрявала световните рекорди на открито и в зала. Печелила е куп златни медали от първенства на планетата и Европа, както и олимпийска титла.
В момента знаменитата екссъстезателка по висок скок е втори мандат шеф на БОК – пост, който пое от Иван Славков. И понеже на последните Олимпийски игри в Лондон България реализира най-слабото си представяне от много време насам, на Стефка й се струпа много напрежение. Трябваше й кратък отдих, за да може шампионката да се отърси от споходилите я на Острова емоции и да влезе в нормалния си ритъм на живот и работа.
Отминалите олимпийски игри не са единственият повод да интервюираме шампионката. На 30 август се навърши точно четвърт век, откак тя постави в Рим своя извънземен рекорд в скока на височина – 209 см. Оттогава досега никоя лекоатлетка на планетата не е успявала да преодолее по-висока летва.
– Г-жо Костадинова, успяхте ли да си починете след тежката олимпиада в Лондон?
– Да, отдъхнах за малко със семейството ми на нашето Черноморие. На Игрите в Лондон вложих много лична емоция, защото съм спортист и знам какво е да печелиш и губиш. Всичко изживях, дори на последния мач на нашите волейболисти, когато почти докосваха бронза, много се притесних. Имам три олимпиади зад гърба си. Много ме е яд за Станчето Златева, златото си беше нейно. За волейбола – също, беше на косъм от медал. И момичетата на Илиана бяха близо, но в последния момент направиха грешка. Гордея се с Данчо Йовчев, той дори бе включен в клип на МОК.
– Да, но представянето ни беше определено като провал…
– От 60 години не сме имали такова слабо представяне. Според мен причините са глобални и разковничето е при треньорите. Много от тях заминаха в чужбина заради заплащането. Съветват ме да направя сега една кръгла маса, но според мен това не е удачно. Ще има само надприказване, което няма да доведе доникъде.
– Бившият спортен министър Лучано казва, че махането ви от БОК би било безумие…
– Казаха ми за това. Има общо събрание и федерации, които ако не са доволни от мен, могат да ми поискат оставката. Това си е тяхно право. Отговорност на БОК беше да се създаде комфорт на спортистите в Лондон и ние го направихме. Не сме финансирали федерациите, това го прави държавата. Аз като спортистка също съм имала неуспехи. Чаках например трета олимпиада, за да взема златото.
– Видяхте ли се в Лондон с вашия приятел Сергей Бубка?
– Видяхме се. В самото начало Украйна също не вървеше много добре, а те са с 50 милиона население. Той се беше притеснил, но след това нещата се нормализираха. От дълги години сме приятели с Бубка, но и на двамата ни беше голям зор на олимпиадата и не можахме да си говорим много.
– А с принц Албер? Той също ви е близък…
– С него се видяхме на волейболния мач, когато паднахме от Русия. Принц Албер е приятел и на президента ни Плевнелиев. Той ме подканяше на олимпиадата да отида на леката атлетика, но му казах: „Чакай малко, като има българско участие, не знам вече накъде да хвърча.
Успях да отида до леката атлетика и да видя Ивет Лалова на полуфинала на 100 метра. След това веднага отскочих в залата на бокса. Нямах време да си видя моята дисциплина – високия скок. Успях обаче да бъда на финала на „Уимбълдън“ – Федерер с Анди Мъри. Уникален мач!
– Толкова години рекордът ви от 209 см не може да бъде подобрен…
– И аз се чудя. Сега на 30 август, когато се навършиха 25 години от световния рекорд, ми звъннаха много приятели и познати. Съжалявам, че в Атланта през 1996 г. моята приятелка, гъркинята, която остана втора, не скочи 205 см. Ако го беше сторила, аз бях готова за 210 см. Но с 205 си отдъхнах, че вече съм олимпийска шампионка, вдигнах на 210 и пропуснах. Ако тя беше успяла на 205, гаранция, че аз щях да скоча 210. Щях да го направя, защото бях мотивирана и много концентрирана
– Как е синът ви Николай?
– Вече е голям, тази година направи 17. Засега иска да си учи в България и аз съм щастлива. Добре ми е, че е до мен. Иска да следва финанси или мениджмънт. Спортува, но за удоволствие. Според мен ми е копие. Има една черта от моя характер, която го кара да иска всичко да се случва сега и веднага. В спорта на мен много ми помогна темпераментът ми, това че исках нещата да стават на мига.
– С какво се занимава сега съпругът ви?
– Ники си е все още в строителството. Кризата и при него е като при всички. Първият ми съпруг пък има бизнес с Италия, с облекла. От десетина години до него е една прекрасна жена. Той направи много за мен, когато бях спортист. Разделихме се интелигентно а и в крайна сметка имаме и едно дете. Много важен човек е в моя живот. Вторият ми съпруг Ники пък ми даде другото – свали ми напрежението. Той се опитва да ме направи по-спокойна, обяснява ми, че животът не е състезание. Той ми е голяма опора, чувствам се жена с него.
– За какво са най-честите ви спорове с мъжа ви Николай?
– За спорт. На мен ми дай спорт по 24 часа всеки ден. Ники настоява поне през почивката да не гледам и да не се интересувам. Настоява през уикенда да се изолирам и да не включвам спортния канал.
– А остава ли ви време да спортувате?
– Много рядко. Дори сега в Лондон на олимпиадата си бях взела спортния екип, но така и не го извадих от сака. Бягам в събота и неделя с кучетата.
– Какви кучета имате?
– Две са – Джак Ръсел териер. Обожавам тази порода, скачат много нависоко. Не съм го знаела, когато ги взех, и щом разбрах, ми стана много смешно. Ta нали и аз скачах.
– Имате ли травми от спорта?
– Нямам, много добре съм възстановявана. Единственото ми счупване е това на левия ми крак през 1990 г. в Германия. Тогава ме оперираха. Дори съм имала болежки преди старт, никога не съм хленчила. След като реших да спра с активната спортна кариера, не сторих това рязко. Направих си разтренирване и така не натоварих сърцето си.
– Ако сега облечете екипа, колко ще скочите?
– Не знам, не съм мислила. Аз моето съм си го скочила. Мисля, че това, което съм могла, съм направила. Щастлива съм, че успях да уцеля момента и да се откажа от спортната кариера тогава, когато бях на върха.
– Кои са пороците ви?
– Със забраната за пушене намалих доста цигарите, но, за жалост, не съм ги спряла.
– Домакинствате ли?
– Имах проблеми с готвенето, нали през спортната ми кариера бях предимно по лагери. Сега помагам на Ники и съм се понаучила. Земен и нормален човек съм си, пускам пералнята, прахосмукачката.
– Високият ви ръст създавал ли ви е някога неудобство?
– Никога това не ми е било проблем. Аз не съм човек с комплекси, ходя дори на високи токчета.
– Проблеми с досадни обожатели?
– Спортистите не сме такъв типаж.
– Ако не се бяхте насочили към спорта, каква щяхте да станете?
– И аз това се питам.
– В случай че ви предложат да влезете в политиката…
– Не, няма да се съглася. Навсякъде съм казала, че не искам да влизам в политиката. Това не е за мен. Предлагаха ми, но отказах.
– Искате ли да промените нещо в себе си?
– Да, още съм много доверчива и това понякога не е добре.
– Ходите ли си в Пловдив?
– Майка ми живее там и гледам често да си ходя.
– Колекционирате ли нещо?
– Докато скачах, си събирах сувенирни лъжички. Бях натрупала доста – около 200 броя.
– Разкажете за отношенията ви с Иван Славков.
– Голям човек и мой приятел. И въобще приятел на спорта. Мъчно ми е, че си отиде. Много точни неща ми е споделял, той беше един от малцината, в които се вслушвах. Иван винаги ми казваше, че трябва сама да си създам екипа и политиката, и се оказа прав. От него лошо не съм видяла.
– Кога се запознахте с Жоро и Мая Илиеви?
– През 1995 г. се запознахме на спортно събитие, на което Жоро и съпругата му Мая бяха поканени. Оттогава станахме приятели. Те направиха на мен и на Ицо Стоичков подарък – застраховка на колите. Ходили сме си на гости и сме се чували. С Мая се видяхме последно в салона й, преди да замина за Лондон. Тя си гледа прекрасно трите деца. Аз не си бягам от приятелите за разлика от някои хора. Бях в Италия, когато разбрах за смъртта на Жоро Илиев. Тогава бях заместник-министър на спорта и един познат се обади и ни каза. Много неприятно…
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи