Тя е от хората, които не крият годините си. Веднъж един зевзек я попитал дали не се чувства неудобно понеже е само метър и 56 сантиметра. Тя без да се замисля веднага му отвърнала: защо тя трябва да се чуства неудобно, а не онези, които са над метър и 56?!
Десетки роли в столичните театри и българското кино са свързани с Надя Топалова. Няколко поколения поотраснали българи я познават като незабравимия Котарак с чизми от приказките на Шарл Перо и Червената шапчица.
На 25 септември Надя навършва цели 77 години.
– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Няма да правя специален рожден ден, да се скъсвам от приготовления. Ще поканя сина, снахата, децата. Вадя алгебрата и казвам, че ставам на 3 по 20, плюс 17. Годините не ми тежат, не ги усещам все още. Но знам, че с течение на времето ще ми натежат. Занимавам се с глупостите по вестниците, радиото и телевизията. Четох за Величка, кумата ми, която е съпруга на незабравимия Гунди, че мизерства. И ми стана гадно, ама зная, че написаното не е вярно. За себе си също чувам, че съм тънела в мизерия. Е, не мисля да обяснявам на някого как я карам. Достатъчно нерви хвърлям по чутото от новините по телевизията… Та какво да си пожелая, освен спокойствие.
– Май сте доста социално ангажирана дори по празниците?
– Такава съм. Аз дори и на метрото не се возя, защото имам едно гадно усещане. Мисля, че ако има втори терористичен акт – той ще бъде в софийското метро. Ядосвам се, че последната му спирка е „Джеймс Баучър“, която според мен трябва да се казва „Кръста“, защото това е най-високата част на София. Там имаше красив кръст, който бе първият мемориален паметник в столицата и в България. Четири пъти го местят, вече не мога да хвана местонахождението му. Разбирате ли какво ме ядосва?! Дребните неща, които ни правят човеци – ей това.
– В личен план как оценявате изминалата година?
– Успешна. Издадох една книга. Продължавам да събирам спомени и истории от съвместната игра със съпруга ми Георги Джубрилов по разните му театри, класифицирам нещата. Срещам се с приятелки и почнах да ходя на театър. Казвам почнах, защото бях спряла посещенията за една година.
– Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
– За всяка жена раждането на дете е най-хубавият момент. При мен това стана, когато бях на 20 – появи се синът ми. Най-лошият момент бе загубата на родителите ми, на Георги. Това са тъжни неща, които не се забравят.
– Имате ли незабравим рожден ден?
– През 1975 г, май ставах на 40 – нещо такова. Нашият театър замина за Германия, където имахме представление. В Берлин трябваше да играя Котаракът в чизми роля, която много си обичам и която съм играла дълго време. От София тръгнах болна, с температура, грип. Заведоха ме в немска клиника, ама то не беше болнично заведение като нашите, ами магия – чисто, приятно, хубаво. Назначиха ми стая, инхалации и аз взех акъла на докторите, като си извадих бързоварче. Представете си какъв Бай Ганьо станах в очите им. На следващия ден гласът ми пак го нямаше, но играх и говорех на немски, макар че не зная езика. Просто бях наизустила репликите си. Децата бурно аплодираха котарака, а оркестърът засвири „Честит рожден ден„. Директорът излиза с деца и с торта на сцената и започва да ми говори нещо на немски. Аз не разбирам, той се пули и чуди защо мълча. После преводачката ми обясни, че германците взели грипните ми хрипове за акцент.
– Държите ли на определен вид подарък?
– Подаръкът винаги е изненада. Дори едно моливче да ми дадат, ще се зарадвам. Като ме питат: „Какво ти трябва?“, отговарям: „Нищо“. Обикновено на рождения ми ден къщата се пълни с цветя. Докато беше жив Георги, правехме големи купони – събирахме приятели – Павел Матев и Лиза, Гунди и съпругата му. Но вече повечето ни приятели са покойници. Нищо не може да върне времето и онзи дух, който тогава витаеше в дома ни.
– Притеснявате ли се от остаряването?
– Не, това е естествен процес. Аз не разбирам жените, които се втурват да си правят от млади пластични операции. Рано или късно организмът ще си каже думата. Дали си с операции или без, ще отидеш на онова място, от което никой не се е върнал.
– Как се виждате след няколко години?
– Нямам идея, всяка година носи изненади и болежки на възрастните хора. Дано Бог ми даде живот още години, за да видя правнучета. Внукът ми вече е на 22, а внучката на 21 – искрено искам да видя потомството им.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи