Николай Урумов е родом от Българево, учил е в Каварна. ВИТИЗ е завършил в класа на проф. Николай Люцканов. Той е познато лице от екрана и от сцената на театъра като комедиен актьор. Участвал е в над 55 филма („А сега накъде“, „А днес накъде“, „Вампири, таласъми“, „Дунав мост“, „Хълмът на боровинките“, „Хайка за вълци“, „Закъсняло пълнолуние“, „Изпепеляване“, „Моето мъничко нищо“ и др.). Сигурно и той не знае колко са ролите му в театъра. Участвал е в няколко моноспектакъла. Един от тях, „Живот в кашони“ по пиеса на Иван Кулеков, която получава международно признание. Спомня си първия спектакъл, който е гледал в Добрич и това е „Малкият принц“ с участието на Живка Ганчева (Жужка). След това го е гледал много пъти и тогава е бил омагьосан от магията на театъра. Препрочита руските класици, слуша джаз-фънк-фюжън. Баща му и баба му Стояна били весели и артистични хора и според него вероятно те са му вдъхнали усета към живота и чувството за хумор.
Николай Урумов е много лаконичен в отговорите си и по този повод казва, че не харесва празното многословие. „Понякога в една дума се крие повече смисъл, отколкото в десетки изречения каканижене“, споделя той.
Комедийните актьори са особено наблюдателни за смешното и гротескното в живота. Николай го открива навсякъде, но смята, че трябва да имаш сетива за него и да се вглеждаш по-често в нещата около себе си.
Било истинско предизвикателство и „приятно страшно“ да изиграе Бай Ганю след Георги Калоянчев. Но неговият образ е различен, като че ли по-жив и по-близък до съвременния тарикат, псевдоевропеец и политиканстващ селски хитрец. Признава, че в спектакъла е добавял и свои текстове.
Една преподавателка от Пловдив споделила с него, че учениците й, които гледали „Бай Ганю“, но не са чели произведението, непрекъснато цитирали текстове, които всъщност ги нямало в оригинала, а са негови „измишльотини“.
Урумов казва, че е готов да изиграе съвременен политик, обаче лош. Естествено, защото в съзнанието на изтормозения от прехода българин един политик като положителен герой би звучал, меко казано, бутафорно. Добрите актьори, какъвто очевидно е Урумов, имат особено изострено чувство за времето, в което живеят. Но си е истинска смелост да разчупиш стереотипите и да хвърлиш символично ръкавицата на актьор като Калоянчев.
А защо българите по-често избират да се идентифицират с Бай Ганю, отколкото с Алеко Константинов? Според актьора изборът им е правилен!
За моноспектакъла на Митко Динев „За секса, политиката и други прос-ташки неща“ казва: „Всички ние по един или друг начин понякога сме постъпвали като Бай Ганьо, но при „простотиите“ това не е само един типаж, а българинът като цяло. Сещам се за един текст, в който Митко Динев казва, че според всички политиците крадат, което съвсем не е вярно, защото в тази държава всички, ама абсолютно всички крадат. Така че когото и да вкарат в затвора, някъде дълбоко в себе си той ще знае за какво е вътре“.
Разбира се, това е преувеличено и сигурно обижда почтените хора, но все пак те са доста по-малко от останалите. Любопитно е, че текстът в този моноспектакъл е писан специално за Тодор Колев, който по лични причини се отказва и лично посочва Урумов за изпълнител.
Одобрява ли предизвикателното поведение на Мадона и Лейди Гага? Според него и при двете провокацията е доказано добра, защото са успешни. „Всяка провокация носи със себе си и скандал, и шок, и отрицание“, убеден е актьорът. Смята, че правилата за това се диктуват от публиката и няма пречка и чалгата да стъпи на театралната сцена, стига зрителите да я пожелаят. Самоиронията на българина в повечето случаи е просто тарикатски критерий и начин на мислене. Той добре разбира пародията, но когато не се отнася за него.
Как възприема хиленето на тема секс, също характерна черта от балканските нрави. „По-добре да се забавляваш свободно на тази тема, отколкото да се комплексираш“, усмихва се той.
Малцина знаят, че актьорът има публикувани разкази и изобщо е изкушен от литературата. Нашите режисьори често се оплакват от липса на добри български сценарии. Питам Николай Урумов дали му е хрумвало да предложи свой. „Имам някакви идеи в главата си, не съм убеден, че би се стигнало до реализация“, смята той.
Неговият герой Дянко Лалyгepa от моноспектакъла “Лалугер“ е типичният малък човек, българинът от забутаните градчета и селца на България. Изчезват ли хората като Лалугера от пейзажа на родината? „Почти изчезнаха. Влакът не спира вече на неговата гаричка“.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment