Голямата актриса на малките роли. Така наричаше колежката си Надя Тодорова покойният Коста Цонев. И бе много прав! Надя неведнъж е разсмивала цяла България с играта и култовите си фрази в киното (в „Опасен чар“, „Дами канят“, „Двойникът“, „Адио, Рио“, „Войната на таралежите“ и др.). Репликите „Роднина – милиционер, роднина – милиционер“ и „Якиме, хайде да избягаме от този прованс“ са само два от многото примери за яркото й екранно присъствие.
Уви, днес Надя вече не е в състояние да изгражда нови образи, с които да радва публиката. 86-годишната актриса е загубила подвижността си и прекарва дните в инвалидна количка. На всичко отгоре миналото лято тя напусна родния си Асеновград и заживя в Прага,
В края на миналата седмица се свърза с голямата актриса на малките роли и я разпита как минават дните й в чешката столица. Надя ни се зарадва и ни разказа подробно за живота си в странство, но се потопи и в скъпи спомени за годините, прекарани на родна земя.
– Как сте, госпожо Тодорова?
– Нещо не се чувствам добре. От старостта е. Имам диабет от години. Дъщеря ми работи и основно тя се грижи за мен. Идва и една украинка да ми помага.
– Създавате ли си развлечения?
– Стоя си вкъщи и много чета. Правя си илюстрованите картички и не позволявам да ме нападат тъжни мисли. Радвам се, когато е хубаво времето в Прага. На прозореца ми има една цъфнала липа. И на нея много й се радвам. С такива неща се занимавам, да ми минава денят. Доста българи ме посещават, идват да си говорим. От нашия културен център ме поканиха и на една среща, с която също се поразтуших.
– Говорите ли чешки?
– Да. Едно време имаше една програма, в която участвахме с актьора и танцьор Йосиф Валцер. При запознанството ни той ми подари негова картичка. Оказва се, че сега живеем в един квартал. Каня се да му се обадя и да се видим, та да установим колко сме остарели и двамата.
– Гледате ли българска телевизия?
– Да. А с интернета и скайпа се свързвам с всички. Гледаме се на камерата.
– Планувате ли да се приберете поне за малко в България?
– Вече стана една година, откакто съм тук. Не мога да кажа кога отново ще си дойда в България. Не съм продала апартамента си в Асеновград. Наши приятели го наглеждат.
– Казват, че диабетът се появява при силен стрес…
– Не мога да кажа от какво се появи болестта ми. При мен не е имало стрес. Много добре си живях с мъжа ми. Не е имало и генетични предпоставки в рода ми. Понапълнях малко повече… В началото бях на хапчета.
– Спазвате ли диета заради болестта?
– Да, разбира се. Не прекалявам със захарта и мазнините, хапвам полека храна. Имам си глюкомер, с който си меря и следя кръвната захар.
– Какво е мнението ви за здравната система в Прага?
– Здравеопазването в Прага е много добре измислено. Имам постоянно лекарско наблюдение и докторите са внимателни.
В Чехия се дават преференции на пенсионерите.
– Сега, като виждате как живеят хората в чужбина, не съжалявате ли, че не емигрирахте преди години?
– Прави ми впечатление, че младите семейства, приятели на дъщеря ми, всяка година ходят на почивка в чужбина. В България кой може да си позволи да отиде на ски в Австрия, например? А тук всички си ходят. Но не, не съжалявам, че не емигрирах. Животът ми си е преминал.
– Кога ви беше най-тежко?
– Когато загубих моя съпруг, партньор и приятел, моя спътник в живота. И досега още тъгувам за него и си поплаквам.
– А в кариерата кои са трудните ви моменти?
– Покрусих се веднъж, когато на едно мое честване получих телеграма от София. Тогава министър беше Георги Йорданов. Честитиха ми юбилея, като в телеграмата пишеше заслужилата артистка. Беше 14 май. Предположих, че министърът е подписал и бях изненадана. Аз нямах желание за това звание, за което толкова много се бореха колегите ми. Изобщо не ме вълнуваха тези неща, наградите. На 24 май взех вестник да проверя и видях, че в списъка с новоудостоените със званието е Нина Петрова Осталъкова – актриса, която и до днес не познавам. Мен ме нямаше.
Помислих, че някой се е погаврил и ми е изпратил въпросната телеграма. Отидох до София и се срещнах със секретарката на министър Георги Йорданов. Подадох й телеграмата. „Извинявайте, от вас ли е?“, попитах. „Да, разбира се. Тези телеграми са кодирани и лично Георги Йорданов ми диктуваше“, отвърна ми тя.
Това ме покруси – гаврата, която някой си беше позволил да направи-. Нищо повече не сторих. Дори не отидох да говоря лично с Георги Йорданов, който беше един добър министър. Просто ми стана мъчно и си тръгнах. Още на следващия месец получих награда в един преглед на историческата пиеса. Всичко се забрави – мина и замина, сякаш не е било. Това беше единственият ми неприятен епизод. Не съм имала други огорчения. Работех си като за първи и последен път, обичах си работата и зрителите. Раздавах се безпощадно.
– Имало ли е момент, когато ви е идвало да се откажете от работа?
– Да, имаше – когато дъщеричката ми беше малка и трябваше много да пътувам. Успях обаче да съчетая майчинството с професионалните ми ангажименти. Гледах да вървят нещата успоредно.
– Някога мизерствали ли сте?
– Случвало се е да не ни достигат парите. Но сме преживявали със съпруга ми и тези моменти.
– Известна сте като интуитивна жена и актриса. Интуицията подвеждала ли ви е някога?
– Не, никога. Винаги съм се доверявала на интуицията си във всяко едно отношение и не съм се лъгала. Просто усещам нещата. Дарба.
– Киното или театърът е голямата ви любов?
– И двете.
– Какво ви донесе актьорството и какво ви взе?
– Работата ми донесе удовлетворението, че съм направила нещо, че не ми е минал животът напразно.
Все пак нещо съм постигнала оставила съм следа след себе си. Доволна съм, че хората ме обичаха. А и аз ги обичах – беше взаимно. Какво може да ми вземе работата?! Нищо!
– Чувствате ли се понякога забравена?
– Не се чувствам напълно забравена. Но е нормално по-малко хора да се сещат за теб, когато не се появяваш често пред публиката.
– Страхувате ли се от смъртта?
– Не, никак. Дори напротив, чакам я. Страхувам се само от болки и страдания. Чувам, че мои колеги и близки са починали и съжалявам за тях, но за себе си не се плаша.
– Къде искате да бъде вашият последен дом?
– Няма значение къде и как ще умре човек. Важното е как е живял.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи