Как медиите в България излъгаха, че Радован Караджич е оправдан за геноцида в Босна

 

Подозрително много неверни твърдения достигат до публиката като безспорен факт. После върху тях се градят изводи, анализи и прогнози, и докато се обърне човек, разговорът вече е отишъл толкова далеч, че вече няма място за уточняване на „факта“ от началото.

Примерите са много и в българската действителност, но последният дойде от чужбина. Беше новина, свързана с бившия президент на босненските сърби Радован Караджич, срещу когото се води дело в Хагския трибунал. Твърдеше се, че той е бил „оправдан“ по „обвинението за геноцид„.

Ако беше вярно, щеше да е направо скандално. Караджич е основна фигура в югославските войни на 90-те години, в които загинаха десетки хиляди цивилни, никога не хващали оръжие. Вината им беше само в това, че не са от приемлив за Караджич етнически произход. Лично той, с помощта на своя генерал Ратко Младич, замисли необозрима по мащабите си етническа чистка в хода на която изгони два милиона мюсюлмани от родните им домове, за да настани в тези домове сърби. Планът му е заснеман на видео, записван на аудио, напечатан на пишеща машина, подписан от него и дори гласуван от самопровъзгласил се парламент, а и Караджич никога не е крил какво е правил. И изведнъж – оправдан за геноцид? И то от международен съдебен орган?

Тази новина не е вярна. Никоя институция не го е оправдавала за нищо. Делото дори не е приключило, за да може Караджич да е оправдан или осъден. Истинското решение на трибунала гласи: сред 11-те различни обвинения към Караджич има едно, по което прокурорите не са внесли достатъчно доказателства. Затова е редно то да отпадне още сега, в средата на делото.

Обвинението, което отпадна, е това за геноцид, извършен през 1992 година на седем места в Босна. Остана обвинението за геноцид, извършен през 1995 в Сребреница. Останаха и други 9 обвинения в това, че Караджич е извършил престъпления срещу човечеството и военни престъпления. В следващите около две години процес, Караджич ще трябва да се защитава по всички тях. Включително и по обвинение в геноцид, извършен през 1995 г.

Трибуналът за бивша Югославия прилага процедура, която не съществува в България. Тя много прилича на англосаксонската, но и англичаните се объркват, когато се заемат с нея, защото редица правила са видоизменени. Този извънреден съдебен орган просто прилага смес от англосаксонско и континентално право, която е съществувала само веднъж в историята: в Нюрнберг, след Втората световна война, когато са съдени нацистките лидери.

Всяко дело в трибунала се дели на две части.

В първата част прокурорите представят накуп своите доказателства и призовават своите свидетели, а след пауза от няколко седмици защитата започва да представя своята гледна точка по обвиненията. По време на паузата обвиняемият има право да поиска отпадане на обвиненията. Точно това стана в делото „Караджич“ – той поиска да отпаднат всичките обвинения срещу него, като ги нарече безпочвени. Съдиите приеха, че трябва да отпадне само едно от тези обвинения (за геноцид през 1992 г.). В решението им пише, че през 1992 г. в Босна действително са били извършени широкомащабни убийства, изтезания, депортиране и изнасилвания, но прокуратурата не е успяла да отстои твърдението си, че тези огромни престъпления могат да се квалифицират именно като геноцид. Толкова.

Оттук до твърдението, обиколило почти всички български медии, че Караджич е бил „оправдан за геноцид“ от международния трибунал, има една доста голяма пропаст.

Впрочем със самата дума „геноцид“ се спекулира толкова много, че човек започва да си мисли, че тя покрива едва ли не всяко неприятно събитие от нашето ежедневие. В първата половина на 90-те години, когато в Босна вилнееше точно тази етническа война, заради която беше създаден трибуналът, българската левица първа въведе твърдението, че у нас се „извършва геноцид“ срещу българските пенсионери, осъдени на глад заради ниските си пенсии. По-късно употребата на думата се разшири и взе да се отнася до всички българи, „жертви на геноцид“ покрай цените тока и парното.

Накрая се стигна и до декларация на кинаджиите, които ни повече, ни по-малко твърдяха, че и срещу българското кино се извършва геноцид.

Всъщност геноцидът е етническо, религиозно или расово престъпление и никакво друго. То се доказва извънредно трудно в съда, защото трябва да е сигурно, че извършителят не просто е убил много хора, не просто ги е убил, защото е мразил техния етнос (вяра, раса), но и го е направил със специфичната цел да изтреби този етнос (вяра, раса) като такъв. Само две съдилища в света са произнасяли подобни присъди: веднъж заради геноцида срещу мюсюлманите в Сребреница, Босна, и втори път заради геноцида срещу тутси в Руанда. Трето засега няма.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: