Попът столетник Атанас Аролски едва не намира смъртта си по времето на комунизма

Неуморен свещеник обикаля три родопски села на 93 години. Не носи калимявка, няма кръст, но самият факт, че изминава почти всеки ден десетки километри, е красноречив за отдадеността на отец Атанас Аролски на делата му. В Хвойна го наричат най-важния човек. „Крила ни поникват от срещите и разговорите с него“, казват местните. Същото казват и в Малево, и в Орехово. „Аз съм просто чирак на българската църква„, изрича за себе си отчето.

Атанас Аролски е завършил Богословския институт в с. Черепиш през 1939 г. След казармата става послушник, а през 1943 г. е ръкоположен за поп.

„Тоя свещеник не е като другите“, забелязват в Хвойна, когато в средата на 90-те години на миналия век започва да служи отец Атанас. Той помага на местните в земеделието, дарява кръв за болни, стои до кмета при решаването на всеки наболял въпрос. Също като набора си бай Добри, който събира дарения за столичните храмове, свещеник Аролски изпълнява мисията си с вътрешна жар която отстрани може да изглежда и смешна, или библейски остаряла.

Неговата баба попадия, с която са отгледали три деца, все се чумери, че той намира време за всякаква обществена работа и за всеки, който го потърси, а личните и семейни неща са на заден план. Децата му израснали, без да го виждат нито сутрин рано – защото той вече е станал за служба, нито вечер, като си лягат.

„Да отговаряш за душите, малка ли е работа? – пита реторично ветеранът, запазил завидна за годините си енергия. – Душата е лична придобивка и човек не подозира, ако не му ги кажеш за нейните най-важни нужди. Човекът се превърна в материално същество, което сякаш няма други нужди и усещания. Тялото се храни със свински пържоли или пилешка супа, но душата също има нужда от своята храна. Църквата е този духовен ресторант. Жалко, че хората не идват за изповед, защото при нея могат да чуят повика на душата си. Те се смятат за богове!

Затова сме на този хал!“, изрича отчето. За него най-големият грях на комунстическото управление е откъсването на хората от църквата. „Като ми кажат, че при Тодор Живков имаше всичко. Да, ама говорят за яденето. За вас може да е имало, за мен не е имало всичко“, пали се отецът.

Заради вярата той едва не намира смъртта си. Било в първите години след 1944 година. От предната година той бил ръкоположен за поп. Първо го пратили в село Павелско, близо до Хвойна, а по-късно и в Златоград. В града с преобладаващо мюсюлманско население го пратили за два месеца, а останал 50 години. На събрание възразил на партийния секретар. Непрекъснато чувал от комунистическата власт, че той ще е последният поп в града, че вярата била вятър работа. Партиен големец размахал за пореден път заканително пръст на събранието. Отецът единствен скочил и защитил необходимостта от църквата. Само след няколко дена бил арестуван, докато пасе животните от личното си стопанство. Бил завързан и пуснат в дере недалеч от границата. Прекарал един ден с вързани ръце в гората. На граничарите било наредено да го ликвидират, ако тръгне да бяга през границата.

Станало чудо. На сутринта други войници го открили и закарали в карцера. Техният шеф познал отеца и наредил да го пуснат по живо, по здраво. Само помолил да си мълчи и да не казва как е станало спасението му. Повече не посмели да го закачат.

Бай Атанас не мислил да става поп. Родил се в село Павелско в семейството на земеделец. Баща му искал да го изучи за търговец. Чичо на Атанас от Перущица обаче поискал да го въведе в духовните божии дела. За 11 места в духовното училище в Черепиш се борили 400 момчета. Аролски, единственият кандидат от Южна България, бил приет веднага.

След 70 години, отдадени на Бога и на хората, отецът страда, че няма последователи, които да последват истинската вяра със сърцата си … Той би бил готов да си отиде от този свят, но вижда, че тук по тези родопски села има още нужда от него. Казва, че няма липса на свещеници, но те предпочитат да служат в градовете, докато селата се обезлюдяват и храмовете се рушат…

„Като стане земетресение или потоп, всички се сещат за Бога и почват да се молят. После пак вършат безобразия“, тревожи го практичното отношение на хората към висшата сила. Слагайки ръка на сърцето си, отецът признава, че в Златоград е виждал много повече добро от българи мохамедани, отколкото от християни.

ВИЖ ВИДЕОТО: