Разказите на последния оцелял от лагерите на смъртта: 93-годишният Никола Караджов

  Ада на поправителните лагери и убийството на стотици българи без съд и присъда предизвика широк обществен отзвук. Много хора не са знаели или са забравили най-мрачните години на престъпна дейност в концлагерите. Нека хората повече да знаят за тези години!“, пише пенсионираната учителка от Бургас Венета Ташева.

Нейният баща Никола Караджов е от последните живи свидетели на безчинствата в поправителните лагери. Венета Ташева предостави разказа му, за поправителните лагери „Куциян“ и „Богданов дол“, от които той едва излиза жив. За да продължи своя личен век с вяра в доброто въпреки тегобата на осакатената душа.

На 93 Никола Караджов живее в Елин Пелин, Софийско. Радва се на три деца и шестима внуци. „Той все още е запазил своята жизнена памет и чувство за хумор – уверява дъщеря му Венета. – Помни дати, събития, имена. У него няма омраза и мъст, а само едно иска: всеки да помни онези години на унижение и разбойничество; и хората, които идват след тях, да се трудят свободно и честно. Неуморим е моят баща. Ту разкаже нещо, ту ще тръгне да погали теленцето, ще разгони кокошките, и все с тази вечна добрина. Къде криеш, татко, този устрем към доброто? Не се ли умори?… Възкръснат ли обаче спомените за моята майка Вера, той става тъжен и замиселен. Вече 20 години я няма. Твърде малка съм била, но и до днес си спомням как майка ми в студените зимни дни с кошница в ръка отиваше в София на свиждане в затвора при баща ми, осъден на 5 години“ лишаване от свобода за контрареволюционна дейност. Говоря за годините след 50-те. А преди това най-тежкият период на баща ми е в трудовите лагери „Куциян“ и „Богданов дол„. Един ден тези събития ще бъдат като легенда, но нека малкото останали живи свидетели да допълнят тези празнини от нашата история.“

Разказът на бай Никола е удивителен с картините на мракобесната реалност“ от задния двор на социализма, пресъздаден през призмата на личното страдание. Случаят е, колкото индивидуален, толкова и общ – и именно с това е полезен за най-новата ни история, все още ненаписана безпристрастно.

Никола Караджов е роден съм в село Новоселци през 1918 г., което после се преименува на Елин Пелин, а от много години вече е град. Били седем деца, само той останал жив. Всички се изучили – кой във висше училище в София, кой в занаятчийско. Баща им имал около 300 декара земя и отрано познавали вкуса на селския труд. Той бил учител по физика и математика, после директор, черковен настоятел, председател на читалището. Освен стопанската работа се занимавал и с голяма обществена дейност. Става дума за годините в началото на XX век. За учителската си дейност от 39 години е награден с орден „Кирил и Методий“, но когато дошла народната власт, пенсията му се отнема.

От началото на 1943 до 1946 в с. Елин Пелин се създава Земеделски младежки съюз (ЗМС), който по-късно се прикрепя към БЗНС „Никола Петков“. Като секретар на младежкия съюз бай Никола събирал хората, ходил по селата да ги убеждава след което провеждали заседания.

През 1947 г. в България пристигнал от емигрантство в Англия Г. М. Димитров. Поставят се основните цели в борбата за защита на бедния селянин. БКП научава и предприема отпор. Г. М. Димитров напуска София, като за това му помага Американската мисия. Изборната борба за Велико народно събрание продължава. Всички се сплотили около Никола Петков.

Изборите преминават с нечувана дотогава фалшификация и насилие. Въпреки репресията БЗНС поставя в Народното събрание 101 депутати. Когато Георги Димитров пристига в България, от трибуната Никола Петков пита: „Г-н Димитров, вие не сте български гражданин, а сте със съветско поданство и нямате право да сте народен представител и да се изказвате!“. Водачът на Земеделския съюз е осъден на смърт чрез обесване. Настъпва период на преследване на всички земеделски организации. Никола Караджов и неговите другари били вкарани в елинпелинския участък. Подложили ги на жесток разпит и побой.

В участъка бащата на Венета Тошева и неговите приятели преживяват няколко днr, след което ги натоварват в камион и под въоръжена охрана ги откарват в лагера „Куциян“ до Перник. Там той заварва народни представители от опозицията – Недялко Атанасов, Недко Ботев, Кирил Попов, Спас Найденов, Бумбаров, Костурков, Лулчев, Держански… Разпределят ги на групи от по 20 човека и ги изпращат в рудника да работят. Набързо са сковани дървени бараки, повечето спят на земята. В лагера баща й преживява пет месеца.

В този вертеп на смъртта Никола Караджов се сблъсква с жестокостта и издръжливостта, които раздвояват тела и разум и превръщат човека в звяр или светец. Много хора от боледуват, няма лекари, биели ги като добитък, ругаели, блъскали. Всеки ден трябвало да работят в рудника по 12-13 часа и да бутат колички, всяка една от които била с по 2 тона руда. С истинско настървение били измъчвани, а на техните мъки екзекуторите се наслаждавали.

Ако пък не била изпълнена нормата за деня, следвали наказания – бой, без храна, стоене плав с часове наред, без сън и допълнително работа. Полумъртвите или си умирали от болестите, или ги доубивали. Всеки един очаквал смъртта, която може би в този момент е била и спасение. Никой не знаел къде погребват мъртвите. Дори и тежко болните не се отървавали от работа. Влачели ги насила до рудника, само и само да бъдат отчислени за надницата.

Един ден от радостните викове и изстрели на охраната разбрали, че Никола Петков е обесен. В този момент заточениците още по-силно усетили своето безсилие и безкрайността на мъките.

Началник на лагера „Куциян“ бил жестокият господин Кершанов. Дори подчинените му се боели от него. Тази сган от надзиратели представлявала смесица от тъпота, коварство и злина. Те имали една подла практика – с насилие да подкупят някого, за да клевети.

Веднъж надзирателят Ханджийски казал на Никола Каладжов, че ще смекчи наказанията, ако той се съгласи да подслушва и записва всичко. Бай Никола категорично му отказвл, въпреки че знаел последствията – бой, удари в стената и ако имаш късмет да оживееш – добре. Цяла нощ го подлагали на изпитания и под команда го карали да става, да ляга, но и да си приготвя багажа за път. Целият бил в рани от бой.

На сутринта той и други лагеристи трябвало да тръгнат на път. Всички очаквали, че ще ни вкарат в „Белене“. Не след дълго обаче се озовали в един осветен двор, недалеч от лагера „Куциян“, който се оказа преддверието на мина „Богданов дол“.

Вечерта прекарват на открито, без храна и осветление, и рано сутринта към 5 часа ги откарват в мината, 300 метра под земята. И тук познатите 12-13 часа. “В подземието нашите стонове се усилваха с шума на чуковете и количките, на крясъците на охраната. До днес в ушите ми кънтят думите: Престъпници, умирайте! Работете до припадък, така ви се пада!” Биели ги с камшици и пръти. Началник на лагера в „Богданов дол“ бил Савата – така го помни бай Никола. “Когато биеше и викаше, той губеше човешкия си образ.”

В подземието трудно се работело. Черната лепкава кал, тежките колички, недостигащата светлина, задушливият въздух – всичко това се трупа върху клетите затворници.

В този лагер Никола прекарва няколко месеца. На 11 март 1948 г. го карат да подпише декларация, че повече няма да се занимава с политическа дейност. Често го привиквали в полицейския участък. Това се случвало обикновено по празници – като 1 януари или 9 септември. И така до 1950-а.

“Но, безчинствата продължиха”

В края на тази 50-а година кметът на Елин Пелин Георги Гусков инструктира своята чиновничка Цеца Кундрева да организира от разтурения местен младежки земеделски съюз „Никола Петков“ и от ЗМС нелегална група, която чрез въоръжен метеж да свали народната власт. Скритата цел на комунистите е да уловят народните опозиционери. Така Кундрева събира няколко младежи и ги заплашва със съществуването на черни списъци. Казва им, че ще събират пари за оръжие, че са намерили и хора за това, само трябвало да тръгнат за Балкана. Тя им определя сборна среща на селското гробище. Нарежда им на всяка цена да открият и Никола Караджов и да го вземат с тях.

Когато му го съобщили, изпаднал в недоумение как са измамени неговите приятели: „Вие щури ли сте, бе хора? Спрете се! Не знаете ли в какво ви увличат? Ще ви утрепят като мухи? Послушайте ме и бързо се разпръснете!“.

След като срещата при гробището не се състои, Цеца Кундрева предава всичко на местното МВР и на ДС и още същата вечер, около 2 след полунощ, обискират дома на Караджов, и макар да намират вътре само книги с антифашистко съдържание, под команда натоварват хората в така познатия камион. “Заповядаха ни да легнем по гръб. В противен случай ни заплашиха с куршум в гърба.

Нощта бе тъмна и аз не разбрах накъде поехме. Озовахме се в София. Никой от нас не разбра в кои участъци ни разпределиха, само си спомням, че ме разпитваше някой си Станчев. Искаше да дам абсолютно нереални показания: че съм бил на въпросната сбирка при гробището, че съм бунтувал хората в Елин Пелин… Е, не издържах на мъченията, на които ме подлагаха, и подписах декларация, в която си „признавах“ всичко”.

В следствения отдел държали Никола Караджов два месеца, а там – в един изоставен, вонящ клозет. Храната, приличаща на помия, му я давали през една счупена дъска на бараката, в която се намирал клозетът. А всеки път, когато го разпитвали, покривали главата му с одеяло и го удряли по нея и по краката за по-убедителен резултат. Това правели и с другите арестанти – и те с чулове на главата. “Знам, че редовен бияч там беше Недялко Ватев от с. Столник, който по-късно го признаха за активен борец, а Павел Христов от с. Григорево бе назначен на работа в МВР-то. Тези хора после ни управляваха и диктуваха нашия живот”.

На 3 март 1951 г. бай Никола бил прехвърлен в Софийския затвор. На делото той категорично се отказал от показанията си, „продиктувани“ от Станчев, на което прокурорът гневно удрял по масата. “Въпреки това ме осъдиха на 5 години затвор по някой си член 95, ал.2 от Наказателния закон (стария), на една година без права по чл. 30 на същия закон и 40 хиляди лева конфискация”.

Като политзатворник бил поставен в една килия на тежък режим. По-късно бил пратен на работа в обущарски цех. Бързо се научил да работи на шевна машина. По същото време отвъд стените на затвора неговите родители и семейство бивали унижавани от народната власт в Елин Пелин. Не бил лек животът на Никола Караджов и след излизането от затвора. Официалната власт си била присвоила всички права на действие над местното население. Не била пощадена и неговата фамилия. Цялата им земя била разграбена, и то с принудителни мерки като бой и карцер. По онова време работа не се намирала, а заедно с това униженията и трудностите се множали. И така цели 50 години.

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: