Две са основните емоционални състояния, които са съпроводени със сълзи – мъката и радостта. Медийните репортажи от селищата, ударени от земетресенията и наводнените къщи, съвсем логично предизвикват състрадание. Състрадание, но и тиха вътрешна радост, че на нас ни се е разминало.
Струва ми се обаче, че нещо не е съвсем наред.
Земетресението е природно бедствие (непризнато единствено от застрахователните компании), което носи беди и неволи. Затова се казва и бедствие. Но има и нещо друго, което изпускаме: няма нито една жертва. Шокът е логичен, но ще отшуми. Странно, но в Пернишко не се радват, че са оцелели. В Пернишко страдат за скършени комини, пропукани стени, паднали стобори и курници. Очевидно тук те са по-ценни от живота…
Абсурдно, но факт. За пострадалите бъдещето е толкова нерадостно, че здрави и прави хора се тюхкат пред камерите, а сълзите им капят и се смесват с дъжда, като в онова парче на Демис Русос „Дъжд и сълзи“ (Rain And Tears)…
Дъжд и сълзи…
За всяка страна земетресението е страшно и равно на божие наказание. Но тук то е краят на света. Там някъде хората се мобилизират и обединяват, за да преодолеят изпитанието. Тук ни поваля отчаянието.
Преди месец и нещо бе публикуван първият по рода си доклад World Happiness Report за най-щастливите и най-нещастните народи на планетата. В него има забележителни неща. В първата петица са Дания, Финландия, Норвегия, Холандия и Канада. Все държави със суров климат и условия за живот. Там хората са отвоювали със зъби и нокти всяко парче земя, вдигнали са диги срещу водната стихия камък по камък, оцеляват всяка година в люти зими. Затова сигурно се радват на всеки слънчев лъч и всеки миг от живота.
На дъното, както се досещате, сме ние. С Конго, Танзания, Хаити, Комор-ските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централната африканска република, Бенин и Того. В „черната“ десетка също 9 от държавите имат тежки природни проблеми: изпепеляваща жега и суша, зони на цунамита и земетръси, бури и циклони. Ние нямаме такива. Ние сме райско кътче, както обичаме да се хвалим, при това съвсем основателно. Живеем в рая, но сме нещастни, депресирани и отчаяни. Катар, тази зона на благоденствието, има жалките 4 % обработваема територия и вади вода от 300-500 метра под земята. Но те са богати, а ние бедни и тъжни. Да, те имат петрол, но ние имаме прекрасна земя, при това много, почти колкото Англия. И пак сме недоволни.
Шведи, датчани, финландци и пр. северняци идват още от април тук и се отдават на безгранично веселие и приключения, все едно са Алиса в страната на чудесата. Ние обаче смятаме красотите, климата и плодородната си земя за даденост, нещо, което ни се полага по право.
Защото сме българи и сме готини
А сме мрачни и кахърни, защото Господ е забравил да ни даде и скандинавски заплати, да ни подреди държавицата, да я почисти от боклуците и престъпността. Колко несправедливо! Не ни успокоява и статистиката, че в България през последните 70 години земетресенията са 10 пъти по-малко от тези в Гърция и Турция, а когато все пак е имало такива, са били значително по-слаби. Нас тези цифри не ни интересуват, защото трябва да ремонтираме къщата, а нямаме пари. Това е голямата българска мъка.
Другаде е по-различно. Във Флорида и Джорджия тропически бури нанесоха щети за стотици милиони. Стотици американци останаха без подслон. Но се радваха, че са живи и здрави.
Денят на благодарността в САЩ не е просто ядене на печена пуйка. Историята на този празник идва от първите английски заселници, пилигрими, тръгнали да търсят в Новия свят по-голяма религиозна свобода. 102 души акостират на американския континент на 4 декември 1619 г. във Вирджинската колония. Връхлитат ги снежни бури, студът пука скали. До пролетта оцеляват половината от тях, и то с помощта на местните индианци. Денят на благодарността е празник на оцеляването, пуйката е допълнение.
Френските заселници в Канада през 1604 г. също попадат в сурови, нечовешки условия и малцина от тях се спасяват. Това е повод да празнуват победата на живота. Създават дори „Орденът на Дерзайте“.
Ако англичаните пилигрими и френските заселници бяха се отчаяли и се бяха отдали на мъката, чакайки краля и държавата да им помогнат, днес нямаше да има две от най-силните и свободни икономики и демокрации – САЩ и Канада.
Ако българи бяха открили Америка, сигурно и до днес индианците щяха да преследват бизони с лъкове в ръка… Има обаче справедливост:
Аспарух премина само Дунав, а не океана…
В Бразилия една от най-разпространените магически религии е умбанда. След лоши преживявания, природни бедствия и дори смърт, изповядващите умбанда организират пъстри процесии и украсяват олтарите, пеят и танцуват, благодарни за избавлението и че злото е отминало. Там нашето момиче Дилма Русеф стана президент. За тук не съм сигурен…
Преди десетина дни, на 20 май, на благотворително парти в Кан, Шон Пен обяви: „Моля всички жени да кажат на мъжете до тях – няма да ти пусна тази вечер, ако не дадеш пари за възстановяването на Хаити!“. Шеговитият призив на актьора прозвуча след прожекцията на документален филм за пострадалите от земетресението през 2010-та. „Шегата“ донесе 1,3 млн. евро. На организирания търг се продаваха маски от Хаити, места за предстоящия концерт на лейди Гага и за Гран при в Монако и покана за среща с принца на княжеството, Алберт II. Трима души дори платиха по 100 000 евро, за да придружават три дена Шон Пен в Хаити. Цената на маса за партито била 7500 лири стерлинги…
Попитайте Евгени Минчев колко дават нашите ВИП персони и милионери за благотворителни акции. Да, парламентарните групи на БСП и ГЕРБ го направиха. Поздравления. Но не и т.нар. „звезди“. Да сте чули Георги Първанов, който уж за Перник душа дава, да е бил в първите часове след трусовете при хората там, както Шон Пен и Джордж Клуни бяха в Хаити в онези страшни мигове на 2010-а?
Много сме силни на думи, включвам и себе си в това число, когато се възмущаваме от сирашките и старческите домове, от държавата, която си затваря очите за ред несправедливости. Ръмжим ядно срещу показните рейдове на политици и министри в пострадали райони – сигурно основателно. Но с това гражданската ни позиция се изчерпва. Няколко драматични лафа без последващи действия и гражданската ни съвест е сладко приспана.
И като стана дума, че държавата трябва (длъжна е, според мнозина) да ремонтира и построи наново пострадалите райони, се сещам за още нещо. Наистина пострадалите имат нужда от помощ, защото е сринат десетки години труд. Това е животът им. Но за да се случи, самите те трябва да настояват това да стане по ясни критерии и справедливо.
И още нещо. Тези дни се появи „черен“ виц:
След земетръса ни удариха баловете.
Има много истина в него. Мнозина нямат пари за лъскави абитуриентски купони, но понеже ставало дума за „изконна българска традиция“, теглят заеми и кредити, за да не изостанат децата ни от кич парада. Ами тогава Дянков да отпусне няколко милиона за рокли, по две-три дози крек на абитуриент и по кило твърд алкохол. Президентът Плевнелиев да осигури коли от НСО да возят пияните като кирки зрелостници от заведение в заведение. Борисов пък да даде правителствения самолет за ВИП зрелостниците. Нали един път се завършва, що да не помогне държавата!? Това се казва социална политика и грижа за младите, а не да ги караме да помагат на баби, лели и роднини да си ремонтират порутените от земетръса и пороите къщи.
Затова сме най-нещастни в света. Тъкмо почнем да купонясваме и хайде – станало нещо някъде. Настроението пада и се озоваваме под пробития покрив на нашето вечно безпокойство. Цялата нация, която толкова се гордее с миналото си и в същото време страстно копнее за светло бъдеще.
И няма какво да ни пробутват Дания за пример, защото ние знаем, че там има нещо гнило…
Има нещо…
В България няма нищо.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи