Изпратиха ме да копая в село Чомаковци, Белослатинско. Бях в лагер. В по-мека форма, не като този, в който беше Сашо Сладура. Слава богу, само 2 месеца, а трябваше да са 6. Аз бях 19-годишен, току-що завършил гимназия. Защото съм свирел американска музика. Бяхме ученици във Втора мъжка гимназия и свирехме в „Джазът на младите“. Аз бях шеф, даващ такт. Репетирахме вкъщи. Щях да кандидатствам медицина въпреки кларинета.
Един партиен секретар обаче ме чул в махалата и ме пратиха в лагер. Бяха страшни времена. Да оставим настрана дажбите черен хляб и шлиферите, които си шиехме сами от брезент“, разказва приживе патилата си Людмил Георгиев, който въпреки този епизод от живота си никога не се е правил на репресиран.
Тече десетата година, откакто един от символите на българския джаз не е между живите. Преживял инфаркт, Людмил умира от рак на 73 години.
През 40-те години в България се роили джазовите оркестри, а тогава джазът и забавната музика били общо понятие, което включвало и шлагерните песни на Леа Иванова. Най-признатите били джаз „Овчаров“ и джазът на „Оптимистите“, а останалите се стараели да стигнат нивото им: джаз „Бродуей“ (съставен от евреи, които емигрирали през 1948 г), „Джазът на неизвестните“ (изчезнали незнайно къде) и „Джазът на младите“, създаден през 1946 г. от Людмил Георгиев и музиканти от различни столични гимназии – Мишо Ваклинов, Никола Чалашканов, Коко Чилев, Константин Драгнев.
„Младите“ репетирали в хола на Людмил Георгиев и ако батковците от „Овчаров“ и „Оптимистите“ били царе в бар „Астория“ и бар „София“, то на матинетата, където се стичала ученическа публика, „Младите“, макар и аматьори в началото, се радвали на огромен успех. Изявите им взривявали редовно кино „Влайкова“, също и „Модерен театър“, ресторанта на езерото „Ариана“, салоните на Учителската каса, Алианса, Банковия дом.
„Нямаше магнетофони, касетофони, видео, компактдискове и телевизия, но имаше грамофони, филми и радио – описва духа на времето в мемоарите си Людмил Георгиев, овладял до съвършенство кларинета и саксофона. – Нямаше специализирани музикални издания, но в печата пишеха за съперничеството между Бени Гудман и Арти Шоу, нямаше Лепа Брена, но във филма „Магьосникът от Оз“ Джуди Гарланд пееше „Под дъгата“. Имаше манифестации на Св. св. Кирил и Методий, на които духовата музика на II мъжка се срещаше на Орлов мост с фанфарната музика на II девическа.“
Един майски ден през 1949 г. лейтенант от милицията позвънява и връчва призовка за „трудово мобилизиране“ – нежното наименование на концлагерите В срок от 24 часа. Трябвало да се копае канал от Чомаковци до Оряхово на Дунава. Работата започвала рано сутрин и завършвала късно вечер. Който не изкарал определената норма, оставал на фенер, докато я изпълни.
„Майка ми писна, баща ми бързо се запъти към кварталната кръчма, а аз, объркан, гледах безпомощно. Нямаше какво да се прави, нито кому да се оплачеш в тези времена, затова на другия ден взех влака и заминах, както се казва, като поп“, разказва приживе Людмил. Единствено той е тикнат, на другите им се разминава, защото са по-малки. Такава е съдбата на такива, които свирят американска музика.
След освобождаването на Людмил неговата участ имат неговият кумир Асен Овчаров, създателят на джаз „Овчаров“, който също е изпратен на лагер, после лежи в затвора и накрая е изселен в Тутракан. Не се разминава и на примадоната Леа Иванова. Когато се връща на сцената, условието, което й се поставя, е да не пее на английски. А конферансието се шегува, че се е завърнала от „лятна ваканция“. Всички в залата разбират за какво става въпрос и не знаят да се смеят ли, да крият ли емоцията си. Цигуларят от „Оптимистите“ и „Овчаров“ Сашо Сладура на два пъти е вкарван, втория път не излиза жив заради вицовете за ДС, които разказвал наляво и надясно.
С какво толкова джазът заплашвал класовия ред? През 1949 г. излиза постановление в СССР, с което започва гоненето на съветските композитори, пишещи по-модерно – Шостакович, Прокофиев, Хачатурян… Приумицата е на шефа на идеологическия сектор Андрей Жданов. Аргументите: не можело да се пише така буржоазно и упадъчно. „Въобще не ставаше дума за джаз и поп музика, но беше на принципа казвам ти, дъще, сещай се, снахо.
Тук нищо не написаха, но престанаха да канят джазови музиканти. В Съюза на музикалните дейци казали, че не е добре у нас да има саксофони“, изтъква Георгиев, очевидец и пряк потърпевш. Саксофонът издавал най-буржоазните звуци според силните на деня.
Така между 1949 г. и 1953 г. джазът в България не съществува. Размразяването дошло със смъртта на Сталин през 1953 г. Заради внедряването в лагера Людмил Георгиев се разминава с възможността да завърши Музикалната академия, където не бил приет. Смешното е, че тъкмо в лагера той основал джаз състав и се разписали с отлична дейност. Свирели безобидните румба, танго, валс, тържествени руски песни, но преди всичко американски джаз. О, времена!
Скоро след като излязъл, го привиква генерал от МВР. Младежът решава, край, отново влиза в лагера, но… „В краткия монолог, който произнесе, изрази благодарност от името на управлението за това, че съм съставил оркестър, който с дейността си е допринесъл за поделението 520 000 лева. За въдворяването ми в Чомаковци каза, че е било грешка, и никъде, където отивам занапред – в казармата, на работа или във висше учебно заведение, – не трябва да споменавам къде съм бил. След това се сбогува с мен, подавайки ми един плик с 10 000 лева – награда за работата ми като ръководител на оркестъра. Излизайки оттам, веднага си купих чифт обувки швейцарски модел от магазина на ъгъла на „Алабинска“ и „Калоян“. След това се опитах да забравя за лагера и навсякъде, където трябва да пиша автобиография, не го споменавах, но разбира се, навсякъде го знаеха“. Преживелицата, оставила отпечатък за цял живот, Людмил нарича „санкция за любовта ми към джаза“.
„Аз съм от музикантска фамилия. Баща ми беше един от първите джазбарабанисти в България. През 1932 г. свиреше в казиното във Варна. Аз се мотаех около барабаните. Чичо ми беше саксофонист. И то в джаз „Овчаров“- основоположника на джаза в България.
Едната ми деля е певица, а другата беше пианистка. На първата съпругът бе саксофонист и цигулар, на втората – композитор и пианист. Около мен бе пълно с музиканти. И вкъщи имаше много инструменти: барабани, кларинети, саксофони, цигулки… Започнах с кларинет, след 6 месеца минах на саксофон. Майка ми беше амбициозна, баща ми не искаше да ставам музикант. Но тя подтикна чичо да ме научи да свиря на нещо. И ми връчиха кларинет за мое голямо неудоволствие. Аз не исках да ставам музикант. Мечтаех да бъда лекар“, разказва за началото си Георгиев. Той свири и с „Оптимистите“, пътува с Леа Иванова и Лиана Антонова, а през 1964 г. е един от основателите през 1963 г. на оркестър „София“.
„След периода на замразяването през 1953 г. джазът, макар и с плахи стъпки, вървеше по някакъв начин, но беше далеч от най-славните си години 1945-49. Някъде по средата на 60-те, все още гледан подозрително, той достига статута на полупризнат – пише съвременната музикална история Людмил. – Може би защото босовете от културния фронт бяха разбрали, че тази музика не е идеологическата диверсия, от която толкова се плашеха през ждановския период. Сега по-скоро тревогите им идваха от рокендрола, роден само преди десет години.
Триумфиращото му влияние нахлу с взлом и пося смут в душите на соцкултуртрегерите. И макар че магазините за плочи у нас не продаваха нищо освен продукцията на „Балкантон“, все повече млади хора разменяха записи на Елвис, Литъл Ричард, Чък Бери и останалите герои, пионери на рока. Покрай този бум джазът някак скромно се движеше по мантинелата, докато през 1967 г. най-после се стигна до първата голяма джаз изява в зала „България“.
След пенсионирането си от бигбенда на БНР Людмил Георгиев започва да свири по клубове. Преживява инфаркт и пак продължава. Заболяване от рак го изпраща в гроба през май 2003 година. Съпругата му Нели, приятел и душеприказчик на всички негови колеги, не успява да се адаптира и се затваря в себе си. Не след дълго почива и тя.
Не са малко обаче музикантите и певците, които минавайки през площад „Славейков“, поглеждат с въздишка към една от преките улички. Покланяйки се на Людмата Георгиев, който е бил и педантичен енциклопедист на джаза и забавната музика, се покланят и на собствената си младост.
Дори Франк Синатра е писал писмо на българския си колега. Синът на Людмил нарисувал с маслени бои портрет на знаменития певец и му го изпратил. Изпълнителят на „Странници в нощта“ отговорил с благодарствено писмо.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи