Питон и зайче е сюжет с летален изход. За зайчето, естествено. В природата това е естествен подбор. В живота – насилници и жертви. Под това мото сме принудени да съществуваме повече от двайсет години, напук на постулатите за равни права. Човечеството е преживяло доста зловещи периоди. Лозунги като „Евреите на сапун“, „Врагът с партиен билет – в Сибир“, „всички в ТКЗС“, „Който не е с нас, е против нас“ (Ленин), „Червен терор“, „Бял терор“, „Който не мълчи, ще умре“(Коза ностра) са причинили смъртта и страданията на милиони хора.
Унас нещата са по южнославянски перверзни: зайченцето бяло, цял ден си играло, накрая идва питонът и му показва пътя към… знаете накъде. Зайчета са всички, които не издържаха кастинга на прехода за хищници. Те са безправни по презумпция.
Не се самообвинявайте, господарите на гората са били определени предварително.
Да вземем братя Галеви. Двайсет години бракониерстват в българската гора, а горският ги пазеше да не им се случи нещо. Накрая, о ужас, все пак бяха осъдени и трябваше да влязат в затвора. Не в някакъв скапан зандан, а в общежитие пет звезди, за каквото залятите от порои българи не смеят и да мечтаят. Галеви обаче се почувстваха предадени и взеха решение да изчезнат. Направиха го за по-малко от 60 секунди, както казва един приятел. И се почнаха едни коментари, закани, призиви, анализи, молби, кандърми, не ти е работа.
Нещата са много прости и логични.
На пръв поглед минаването им в нелегалност е постъпка на пъпчасали типнейджъри
Но не е. По-скоро някакъв шумкарски ген се е обадил. Галеви просто не могат да повярват, че това се случва с тях, че имунитетът, даден им от бившата ченгеджийница и политически кръгове, е паднал.
Че ваксината не работи. И са прави да се цупят, защото имат договор.
Спомнете си как бившият вътрешен министър Румен Петков важно обясняваше, че е обсъждал с Галеви и Алексей Петров въпроси на националната сигурност. Толкова важни, че прокуратурата ги заключи в огнеупорна каса „Бурджев“ и глътна ключа, сякаш става дума за секрети на човешката цивилизация. До там се срина държавността! От такива хора да зависи българската сигурност.
Срещата неслучайно бе в генералния щаб на „Октопода“. Защото и Алексей Петров е сред имунизираните. Още в Шесто управление са му ударили мантуто „недосегаем“. Кукловоди години наред ни омайваха, че тези херои са нещо като Вилхем Тел, Робин Худ или нашенски хайдути – мили народни закрилници. Придаваха им някаква романтична осанка, уж взимали от чорбаджиите изедници. Нищо подобно – деряха кожи наред, най-малко на себеподобните. Кукловодите наставници обаче скриха от „нашите момчета“, че става дума за пиеска в няколко действия, а не за „Дързост и красота“.
И сега Галеви се крият някъде и крещят на адвокатите по телефони с предплатени карти. Трактора лежи в затворническата лечебница и също „набива канчетата“ на адвокатите си. Защото уговорките може би са били други, сделката е била друга.
И Галеви, и Петров, и Димитър Желязков – Очите, и Антон Петров – Хамстера и подобни на тях се имат за голямата работа, за специални. Запленени от собственото си величие, те обаче са пропуснали някои от важните уроци на живота. Един от тях е изписан на една от стените в централата на ЦРУ в Ленгли и гласи: Които предадоха нашите, утре ще предадат вашите.
Диалектическият материализъм, преподаван и в милиционерските школи, пък учи че: “Количествените натрупвания водят до качествени изменения“. Натрупаш ли престъпления, омраза и кръв, ще жънеш пандиз, възмездие и мъст. Но Трактора и Галеви май са пропуснали и този урок.
Не са малко хората, които все още вярват, че мафиотите са всесилни, а светлото им бъдеще – гарантирано. Окей. Да допуснем, че Галеви са успели да изнесат милионите, за които се носят легенди, и са почнали да си ги харчат тихо и кротко. Къде може да стане това? В ЮАР, Доменика или Бразилия? Твърде далеч, за да се чувстват удобно. Под чуждо име някъде из Европа? Голяма къща, прислуга – добре. Но те не знаят езици, неконвертируеми са. Освен това още на третия ден от швейцарския НАП ще им почукат на вратата и ще искат да узнаят произхода на парите им. Могат да пробват в Русия или някоя бивша съветска република. Само че подушат ли местните бандюги, че имат парички – спукана им е работата. Онези са тежка категория. Могат да се пробват в САЩ, през Мексико да речем. Но там със сигурност ще изпаднат в положението на онзи виц за мутрите:
„Наше яко момче се загубило в Ню Йорк. Звъни на адвоката си:
– Ела да ме вземеш, че май се загубих!
– Къде си? На коя пресечка си?
– Чакай да погледна. Аха, пише WALK и DON’T WALK“.
Освен това в Америка действа законът RICO, който е разплакал доста по-големи мафиоти от нашите.
В Англия имат шанс само ако се мерят с Абрамович и Усманов и купят отбори като „Челси“ и „Арсенал“. Не е лъжица за тяхната уста…
Нашите силови бизнесмени вървят единствено у нас. Дори цигуларят Васко Василев чистосърдечно призна тия дни: „В България ми е добре, защото всички ме знаят и ме ухажват. Като мина границата – никой не е чувал за мен“. Същото усети на гърба си и олимпийският шампион Гълъбин Боевски в Бразилия.
А Галеви и Петров не могат да се мерят дори с тях. Хубавото е, че и тук кредитният им мониторинг пада стремително.
Причините са няколко. Кукловодите вече нямат нужда от уменията им и ги подадоха / изтъргуваха с Темида. От друга страна, гражданското общество, колкото и да не е зряло, започва да се еманципира от наложения агресивен модел. На трето място, но не по значимост, е готовността на властта да се разправи с организираната престъпност. Което пък дава сили на немалко хора да се отърсят от страха.
Все по-често журналисти изваждат на светло зулумите на мафията и кръвосмешението й с политически кръгове. Жертви на организираната престъпност се явиха като свидетели по знакови дела „Наглите“, „Килърите“ и „Октопода“ и разкриха ужасяващи неща. Въпреки заплахите, омаскаряването в определени медии, опитите да бъдат подкупени, шантажирани и пр. Има, разбира се, журналисти, които охотно застават на страната на мафията. Нахалството на някои от тях стигна дотам, да се изявяват като черешката в тортата на морала. Въпрос на време е да последват съдбата на господарите си.
Бившите силоваци и ченгета вече не са шпиц команди на мутромодела и не контролират страха. Сюжетът с питона и зайчето се изчерпа. Идва времето на „Мачете“ и Родригес, ако схващате накъде бия…
По къщите, охраната и гробовете ще ги познаете, казват в Одеса.
Е, нямаме си Мартин Лутър Кинг, Ориана Фалачи, Роберто Савиано, Джовани Фалконе, Вероника Герин, Анна Политковская, Джан-Карло Брегантини… Нямаме и девиз като този на Нотингам: „Ще се изправяме отново и отново, докато овцете станат лъвове“.
Но имаме надежда. „Тя последна си отива, има девет живота и никога не пада по гръб“, както пееше Гошо Минчев. Но за да се случи, трябва да се отървем от страха. Ще боли, ще кърви, ще има жертви и сълзи. Но не го ли направим – сме мъртви.
Да си зайченцето бяло, е симпатично по празници, но не и цял живот. Животът на жертва не е живот.
Освен това от питона стават хубави патъци и чанти.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи