Художникът Борис Георгиев изживял една невъзможна любов с индийска принцеса

  Житейската съдба на българския ху­дожник Борис Георги­ев (1888-1962) прилича на приказка, разказана от Шехерезада. Варненец по рождение, той учи живопис в Санкт Петербург (при леген­дата Николай Рьорих) и в Мюнхен. Сетне Ге­оргиев избира неспо­койния живот на вечно странстващ артист. Ако се изброят страните, където е разнасял ра­ницата си с четките и боите, ще се напише истински географски справочник на света.

 Първоначално избрал да живее в Швейцарските Алпи, сетне за по-дълго Георгиев се спира във Ве­чния град (1920-1928). В Рим успява да портретува известни хора на XX век, между които са индий­ският философ и поет Рабиндранат Тагор и физикът нобелист Алберт Айнщайн. После за малко се уста­новява в София, където прави няколко изложби с голям успех. Тук рисува (и другарува) с някои от най-известните наши инте­лектуалци – композитора Панчо Владигеров, коле­гата живописец Владимир Димитров – Майстора и поета Теодор Траянов.

 Един от най-забележи­телните периоди в живота на Борис Георгиев е пет­годишното му пребиваване в „тъмната“ Индия, където е от 1931 до 1936 година. Още на кораба на път за да­лечната страна художникът се запознава със самия Махатма Ганди и жена му Кастурибай. Веднага го рисува в скицника си – познанство­то с великия човек, поста­вил на колене Британската империя, дава на Георгиев нови хоризонти в изповяд­ваната от него философия. В общи линии артистът бяга от западната цивилизация, която смята за прогнила и порочна. Идеите му са нещо подобно на бунта на хипитата след много годи­ни, които търсеха в Индия обетованата земя на Кришна и леките дроги. 

 Докато е в Индия, Георги­ев получава съблазнител­на покана – да преподава изобразително изкуство пред учениците на Рабиндранат Тагор, с когото вече са приятели в наследстве­ното му имение в Калкута. В името на личната си сво­бода Георгиев отказва. Кариерата му в Индия тръгва нагоре.

 През 1932 г. той е при­ет в резиденцията на вицекраля, рисува портрет на принцеса Райкумари, на самия вицекрал и на жена му. Слухът за талант­ливия български майстор на портрета тръгва из аристокрацията и Георги­ев получава многобройни поръчки от първите махараджи на Индия. Попада и сред политиците на нова Индия – прави портрет на Джавахарлал Неру, бъдещия министър-председател. Запознава се и с младата и интелигентна Индира Ганди, у която оставя незабравими впечатления.

 Години по-късно, когато гостува у нас като индий­ски премиер по покана на Тодор Живков, Индира Ган­ди разказва за българския художник, който в младите години й е направил неот­разимо впечатление.

 В голямата азиатска страна Борис Георгиев среща голямата си лю­бов. Това е принцесата Амрит Каур от царството Капуртал в Пенджаб. По това време тя е от така наречената „изпаднала от трона аристокрация“, за­щото баща й, приемайки християнската вяра, е за­губил трона си. Красива­та принцеса християнка, която влязла в сърцето на нашия зограф, освен това била голям борец за граждански права и поч­ти дясна ръка на Махатма Ганди. По-късно, когато Индийският национален конгрес спечелва властта, Амрит Каур става минис­тър на правителството на Неру. Жена с рядка източ­на красота, принцесата се радвала на вниманието на много богати наследници на махараджи, които ис­кали ръката й. Тя обаче запазила в сърцето си място за българина.

  Любовта между двамата прилича на сага от „Хиляда и една нощ“ Борис и Амрит се засел­ват в нейната вила рези­денция в Симла, на 2500 м надморска височина. Българинът неуморно ри­сува образа на любимата си жена. Тя пък, за да го вижда винаги до себе си, поставя снимката му на предното стъкло на автомобила си. На един от портретите на принце­сата Борис е поста­вил надпис автограф: „Дарение на задъл­бочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат, 1934 г.“ Двамата влю­бени прекарват заедно във вилата сезона на тропическите дъждо­ве. Голямата им любов ги кара да тръгнат и на голямо почти ме­сечно пътешествие по Хималайските чукари. Принцесата иска да е неотлъчно до своя български приятел и го следва по стръмни­те планински пътечки, сред канари и ледни­ци… В Хималаите на­шият художник се среща и със своя учител от мла­достта професор Николай Рьорих. За това пътуване из великата планина до края на живота си Георгиев ще разказва, почти винаги със сълзи в очите:

 Патрицианското  обкръжение на принцеса Амрит Каур виж­да в бъл­гарина натрапник, дошъл от порочната Европа, да грабне „красивото индийско цвете“. Роднините махара­джи на­стройват влиятел­ните кръ­гове в Дел­хи, Бомбай и Калкута срещу бал­канеца. 

Въпреки одумките любовта между българския Ромео и индийската Жулиета е силна, чиста и свята. Както често се случва при връзките между ин­телектуалци, и Борис и Амрит решават да не се обвързват с брак, защото смятат, че семейството ще им попречи да работят за по-висши каузи. Образова­ната, обречена на народа си принцеса, иска да види Индия просперираща и независи­ма. Амрит избира пътя на политиката и бързо спечел­ва народното доверие.

  Борис Георгиев е емоцио­нален човек и вижда, че с изкуството си в момента не може да направи много за своите индийски приятели. С Амрит се разделят с нескрита тъга, без скандали и натяквания. До края на живота си и двамата си остават добри приятели, които винаги се стремят един към друг.

 През 1936 г. българският художник след дълги странствания напуска Индия и се връща в родината. До края на дните си (9 сеп­тември 1962 г.) споменът за голямата му индийска лю­бов принцеса Амрит Каур остава жив.

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: