Лекарят на националния отбор д-р Михаил Илиев е бил сред най-близките хора до Емил Димитров в последните петнайсетина години от живота му. Любимецът на няколко поколения българи си отиде след тежко боледуване на 30 март 2005 г. Шест години преди това д-р Илиев бдял до леглото на краля на българската музика, току-що повален от мозъчен инсулт. А много преди него отново съдбата го изпраща като жокер на Емил, за да го свести след тежка хипертонична криза.
Наш репортер се срещна с д-р Илиев по повод идеята му да подари 14 песни на Димитров с нов аранжимент на неговия внук Мартин. И понеже освен като доктор на националите, Илиев е известен и като „експерт по Емил Димитров“, разрови спомените си за великия певец.
С Емил Димитров двамата сме родом от Плевен. От един и същи квартал сме – Девети квартал. Моята фамилия е изключително певческа. На покойния ми баща първият братовчед е най-големият вокален педагог в операта – Христо Бръмбаров. Маестрото почина. Живият ми роднина певец е професор Асен Селимински. Реално се очакваше аз да съм третият оперен певец във фамилията.
По времето на комунизма кой да влезе в консерваторията казваше Христо Бръмбаров. Гена Димитрова е чакала цели три години, за да я прослуша. Аз съм тенор, свирех на цигулка като малък. Маестрото живееше срещу сегашното „Дарик радио“ и леля ми го уговори да ме прослуша. Той, разбира се, не можеше да откаже на леля ми. Бях 11 клас, когато с баща ми отидохме при Бръмбаров. Изпях му песен, спечелила първа награда на Сан Ремо, в която има много височини, там съм силен. Вика ми: „Ти си бил много опасен, бе“ и пуши „Марлборо“.
Даде ми три арии, с които другарката Гложенска в плевенското музикално училище да ме подготви и ми каза да отивам да си подавам документите в консерваторията.
В тоя момент обаче изстрелях следната убийствена глупост: „Ама, аз тука, нали… ти само като най-голям специалист да кажеш дали имам гласови възможности. Аз ако ставам певец, ще ставам като Емил Димитров.
А по онова време за класиците в операта естраден певец беше нещо бетер от сегашното чалгаджийство – аристокрацията беше операта, естрадата – нисши хора.
Така нито естрада, нито опера, ами станах студент по медицина. По комунистическо време празниците в Плевен настъпваха, когато идваше Емил. Даваше по 2 концерта – от 18 и 20 часа. Ходех и на двата – излизах от едната врата и влизах направо в другата. Носех си тефтерче с химикалка. Защо? Той изпълнява 15-16 песни, но ние чакахме коя нова песен ще изпее, за да хванем текста. Тогава нямаше интернет да си го взимаш от там. Такива текстове, каквито правеше за Емил Васил Андреев, сега няма. Да ме извиняват всички днешни поети. Всяка негова песен е една житейска история, с едно изречение ти казва всичко, а не като днешните: „Бръкни ми тук, пръдни ми там…“. Ето, в „Нашият сигнал“ се казва „Сбогом, Мария, аз ще се върна след 700 дни“. Какво значи това? Че той отива войник. Навремето във всяка казарма се пускаше „Нашият сигнал“ за събуждане. Емил беше певецът, който възпя българските войници, каквито днес няма – сега са компютърджийчета. Все пак не Тодор Живков построи България, а строителни войски.
Васко и Емил бяха уникален тандем. Когато получи инсулта, ме извикаха в Трета градска, вече го бях откарали. Там Васил му каза: „Аз ще умра преди теб“.
Така и стана. Запознах се с Емил Димитров през 86-та година. Беше януари и със „Славия“ бяхме на лагер в Сандански. Като пристигнахме в хотела, гледам афиш, че в бара ще пее Емил. Ха сега! Имахме строга забрана да не посещаваме бара – и футболистите, и спортно-техническият щаб. Как обаче да не отида? Гледам по едно време пристига Иван Здравков – Джек Раби, бивш футболист на „Левски“ и баща на треньора на „Ботев“ (Вр) Тони Здравков, бил по същото време на почивка. Разбрахме се да ме вкара на концерта в бара.
Оставаха няколко часа и ме извикаха по спешност при Емил Димитров. А той – ни жив, ни мъртъв, не можеше да диша. Мениджърката се видя в чудо, концертът беше пред провал. Емил беше обърнал няколко питиета и беше изпаднал в хипертонична криза. Посвестих го с хапове…
Както и да е, концертът започна. Първо – програма на илюзионисти. Излезе после конферансието, една мацка, и каза: „А сега за вас ще пее Емил Димитров!“. Ние с Джек Раби бяхме на централната маса. А Емил се появи с целия си блясък, изпя 7-8 песни блестящо. „Това не е възможно!“, викам си, като знаех състоянието му минути преди това. Свърши да пее. И в момента, в който дойде на нашата маса, седна в стола и почти припадна в него, каталясал.
Тогава разбрах, че когато излизаше на сцената, той беше като инжектиран, като допингиран. Сцената му беше наркотикът. Обикновените хора не познаваме тази магия на сцената.
Веднъж Емил помоли Васил Андреев да напише текст за жиголо. Когато Емил се напиеше в къщата си, Васил идваше да ме вземе с едно трабантче и ме караше у тях. На Андреев все не му идваше вдъхновение за жиголото. След като ме бе докарал обратно вкъщи, както си карал трабантчето, на светофара на Петте кьошета, вдъхновението му дошло: „Едно разхвърляно легло, една възглавница на криво“. Ето, в едно изречение отново казва всичко – яко чукане е било. Така се роди песента „Беден жиголо“, която обаче не е много известна, а е страхотна.
Друг случай – бях при Емил у тях. Казах му: „Емиле, ти не знаеш коя е най-голямата ти песен. Не е „Моя страна, моя България“… Беше вече след като получи инсулта и с през изкривената си уста ми каза: „Ти ще кажеш, че не знам“.
Пушеше много цигари отвори поредната кутия и взе два листа и две химикалки. И двамата написахме на листовете си една и съща песен: „Когато отиваш там при другия“. Винаги, когато си спомням за този случай, настръхвам. Това ме потресе.
Емил беше невероятен перфекционист. Една песен можеше да я прави с месеци, та и години. На картончета пишеше текста.
Един ден ми размахва картонче пишел нов текст, чиято песен щяла да бъде нещо страхотно. Показва ми картончето и на него пишеше с главни букви „НО ДОКОГА…“.
Минават месец, два, три, викам му „Какво стана с голямата песен?“. „Още не е готова, но ще ги убия с тая песен“, отвърна ми. Минават още 5-6 месеца. „В главата ми е текстът, всеки момент ще го напиша“, отново ме успокои. Тази песен никога не излезе. А останала част от текста бе:
Но докога приятелите ми ще ме предават? Но докога България ще бъде сираче?“.
Беше много скромен човек. Когато му ходех на гости, му носех витаминчета, такива неща. Суетен много. Веднага си оправяше перуката, да не би да е нещо настрани. Гледаше много сериали по телевизията. Пускаше песните, по които работеше, на един стар радиокасетофон, а той пращеше и пукаше, но Емил не си го сменяше.
Знаех, че пие водка. Винаги му носех „Абсолют“, „Финландия“, все скъпи. А той най си обичал водка „Търговище“. Започваше да пие от 11 часа, а по някой път и по-рано.
И стигаме до 2004 година, когато с националния отбор се класирахме за Европейското първенство. С доайена народната естрада Димитър Йосифов ни се роди идея – да направим изпращане на отбора с грандиозен концерт в Зала 1 на НДК под надслов Българският футбол пее за Емил Димитров.
Идеята бе футболисти да пеят 14 от песните на Емил, които аз бях подбрал. Сред футболистите ни има много добри певци – Лъчо Танев, Петър Михтарски, Ивайло Андонов… Трима от най-големите аранжьори направиха аранжиментите. Започнахме записи. Песните щяха да бъдат качени на дискове за мизерни цени. Билетите трябваше да са по 1 лев и 200 билета по 200 лева, като богатите хора, наши приятели, щяха да дадат повече. Иван Славков-Батето, Бог да го прости, обеща 10 хил. лева за реализацията за проекта, Вальо Михов – и той толкова. Христо Друмев щеше да даде зала 1 без наем. Данчето Христова и Марги Хранова щяха да бъдат конферансиета. Поръчахме фланелки с Бербатов на гърба, да се радват фенките.
Емил одобри идеята, щеше да гледа от инвалидната количка.
А събраните от концерта пари щяхме да вкараме по сметка, от която всеки месец да може да тегли, да си подпомага живота. Друга част от парите щяха да бъдат изразходвани за стипендии на посочени от него момче и момиче, музикални таланти. Дотук всичко добре.
И когато вече бяхме записали 2 песни в студио, в тесен кръг аз споделих проекта и един от най-близките ми хора се опълчи: „Добре де, защо само Емил? Какво ще кажат другите певци?!“. Това ме засегна и казах КРАЙ на проекта. Отидохме си на първенството без изпращане и без концерт за Емил.
Преди време си позволих да подаря 14-те аранжимента на песните му, които имам само аз, защото съм си платил за тях, на внука на Емил – Мартин с пожелание той да изпее тези песни. Мартин е ученик в Италианския лицей. Много талантливо момче, има музикална дарба. Мечтата ми е да продължи творчеството на дядо си Емил. Дано се намерят и хора от българския обществен и културен елит, които да подпомогнат финансово един такъв проект на малкия Мартин или пък да се преиздаде цялото творчество на дядо му.
Имам и друга амбициозна идея. С благословията на фондация „Емил Димитров“ на 12 от най-големите му хитове да бъдат направени нови аранжименти, обещали са ми да ме запознаят с Митко Щерев, като вокалите да бъдат на моята приятелка, световното сопрано Дарина Такова.
За финансовата реализация имам зелена светлина от няколко големи почитатели на Емил – Лъчо Танев, Сашо Чакмаков, д-р Христо Мазнейков… Искам да раздадем дискове в музикалните училища в цялата страна и учениците да изучават в час Емил Димитров, както изучават Ботев и Вазов, а „Песен за моята майка“ да стане химн на 8 март. Това е последната им мечта, която искам да сбъдна в памет на Емил.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи