Романтичната история за Райна Княгиня, ушила и развяла знамето на свободата в Панагюрище, е добре известна на повечето българи. Далеч по-неизвестна е трагичната съдба на Райна Попгеоргиева, която била почитана като княгиня едва десетина дни – от началото до разгрома на Априлското въстание, а след това прекарала по-голямата част от живота си в бедност.
Едва 20-годишна, Райна Попгеоргиева се качила на коня редом с войводата Георги Бенковски, а след това била наречена от западни журналисти българската Жана Д’Арк. Заради тази й постъпка съгражданите й от Панагюрище я обявили за лека жена и дълги години след Освобождението стоварвали това клеймо върху нея.
След разгрома на въстанието Райна Княгиня е арестувана и изтезавана. Докато била в затвора, богат турчин се влюбил в нея и й предложил да я спаси от мъченията. Условието било тя да приеме исляма и да се омъжи за него. Райна Княгиня обаче отказала. Малко по-късно, благодарение на намесата на чужди журналисти и дипломати, младата българка била освободена, а възрожденецът Найден Гергов я изпратил да учи в Москва.
В Русия Райна Попгеоргиева учила за акушерка. Прибрала се в родината веднага след Освобождението и станала учителка във Велико Търново. В Панагюрище не можела да се върне. Според тогавашното обществено мнение в града жена, която се качва на кон и развява знаме редом с бунтовниците, е лека и недостойна.
Докато била в Русия, Райна си пишела писма с панагюреца Васил Дипчев – участник във въстанието. След дългата кореспонденция двамата се срещнали отново през 1882 година. Малко по-късно се оженили и Райна се върнала в Панагюрище. Съпругът й, който вече бил кмет на града, станал обект на присмех и съжаление от страна на съгражданите си, защото според техните представи се оженил за лека жена, която на всичкото отгоре била на цели 26 години. По това време неженените жени на тази възраст се смятали за стари моми.
Освен от хорските приказки бракът на Райна Попгеоргиева е помрачен и от грубото поведение на съпруга й, който често я биел. Близките й я увещавали да се разведе, но вместо това тя родила петима синове и осиновила едно момиченце. През 1898 г. Васил Дипчев умира и я оставя вдовица. Малко преди това той станал депутат и семейството се преместило в София. По това време най-голямото дете на Райна било едва на 13 години, а тя страдала от различни болести, причинени от престоя й в затвора.
След като тежестта по издръжката на семейството паднала изцяло върху нея, българската Жана Д’Арк се върнала към акушерството. Мизерстваща и с помощта на бастунче, тя куцукула по мрачните улички на тогавашното село Орландовци, за да помага на родилки. През 1907 година четвъртият й син – Петър, се прострелял с пистолета на един от по-големите си братя, които вече учели във Военното училище. Малко по-късно момчето починало.
Райна изпратила всичките си синове във Военното училище, защото нямала пари да ги изучи другаде. По-късно най-големият й син – Иван Дипчев, се издигнал до генерал и заради доказания си героизъм по време на Балканските и Първата световна война получил пет ордена за храброст.
Докато синовете й били по фронтовете, здравето на Райна Княгиня все повече се влошавало. Постепенно заради тежкия живот и мизерията, в която живеела, тя започнала да губи разсъдъка си и накрая полудяла. Починала в бедност през 1917 година, но с това трагедиите около нея не свършили.
Въпреки безспорните си заслуги за България трима от синовете й станали жертви на репресии от страна на държавата. Месец след идването на комунистическия режим през 1944 година третият й син Владимир изчезнал безследно и никога повече не се завърнал.
Предполага се, че заедно с хиляди други български граждани той е бил убит от комунистите без съд и присъда. Владимир Дипчев бил участник в Междусъюзническата и Първата световна война, в които се проявил и получил три ордена за храброст.
Най-големият син на Райна Княгиня, генерал Иван Дипчев, завършил живота си подложен на репресии и унижения.
След 1944 г. властта го репресирала без съд и присъда. През 1954 г. бил осъден на смърт за измислено престъпление, което според обвинението било извършено 30 години по-рано. По-късно присъдата била заменена с доживотен затвор, а наказанието си генералът изтърпявал в комунистическия концлагер в Ловеч. Там намерил и смъртта си.
Петият брат, подполковник Асен Дипчев, също имал нелека съдба.
След 9 септември 1944 г. той прекарал дълги години в лагери и затвори. Все пак, за разлика от братята си, починал в дома си през 1964 година.
Вторият син на Райна Княгиня – Георги Дипчев, имал по-лека съдба. Той завършил военноморското училище във Варна.
През Балканската война служил като машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и се проявил в торпилирането на турския крайцер „Хамидие“.
След идването на комунисти отношението към Георги от страна на властите било лошо, но той все пак не попаднал в затвора, за разлика от братята си.
След като разбила живота на трима от синовете на Райна Княгиня, през 1976 г. комунистическата държава тържествено преместила тленните й останки с почести от София в родното Панагюрище. По повод стогодишнината от Априлското въстание те били препогребани в двора на бащината й къща, а редица комунистически функционери държали помпозни и патетични речи над новия гроб на българската Жана Д’Арк.
Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?
Може и да не е била чак пък толкоз лека, но приятелчето и Гаврилчо много и се е харесал с дрехи и салтанати платени с „екатерининки“, за случая- иначе е приемал всякакви…А целта на руската(но международно договорена) активка, са единствено и само МАКСИМУМ жертви и ЗВЕРСТВА, като повод за война и „освобождение“ или освобождение- все тая…Впрочем, за ЗВЕРСТВАТА се погрижват бъдещите евромладокурци- тоест, предимно англо-френската агентура в нарочената за завладяване империя…Като държат аскера настрана, но с възглас „ЯГМА!“ към помашко-циганските и черкезки банди…